Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
На другия ден, 29 декември, пътуването бе малко забавено от редица възвишения, които образуваха нещо като малка Швейцария. Трябваше непрекъснато да се изкачват и слизат, а друсанията на колата не бяха много приятни. Пътешествениците изминаха част от пътя пеша, за което не съжаляваха.
В единадесет часа стигнаха в Карлсбрук, възголемичко градче. Еъртън предложи да заобиколят града, без да влизат в него, за да спечелят време, както казваше той. Гленарван се съгласи с него, но Паганел, жаден винаги за новости, искаше да посети Карлсбрук. Оставиха го да прави, каквото иска, а колата продължи бавно пътя си.
Както обикновено, Паганел отведе със себе си Робърт. Посещението на града не трая дълго, но бе достатъчно за да му даде вярна представа за австралийските градове. В града имаше банка, съдилище, пазар, училище, черква и стотина напълно еднакви тухлени къщи. Разположен бе в един правилен четириъгълник, пресечен от успоредни улици, според английския начин на строеж. Всичко беше просто и лишено от живописност. С нарастването на града улиците се удължават като панталон-ките на дете, което расте, и първоначалната симетрия не се нарушава.
В Карлсбрук цареше голямо оживление, нещо характерно за новосъздадените селища. Изглежда, че в Австралия градовете никнат като дървета под слънчевите лъчи. По улиците сновяха делови хора. Изпращачи на злато се трупаха в приемателните станции, където скъпият метал, ескортиран от туземната полиция, пристигаше от мините на Бендиго и на планината Александър. Всички тия хора, подтиквани от интереса, мислеха само за работата си, така че чужденците преминаха незабелязани всред това трудолюбиво население.
След като скитаха един час из Карлсбрук, двамата посетители догониха спътниците си, минавайки през едно грижливо обработено поле. Зад него се простираха дълги ливади, известни под името „Лоу Левъл плейнз“, в които имаше много овчарски колиби и пасяха безчислени стада овце. След това навлязоха в пустинята изведнъж, без никакъв преход, с присъщите на австралийската природа остри промени. Възвишенията на Симпсън и планината Торънгауър отбелязваха вдадената на юг граница на окръга Лодо на сто четиридесет и петия градус дължина.
Дотук не бяха срещнали нито едно от туземните племена. Гленарван се питаше дали в Австралия не липсват австралийци, както липсваха индианци в аржентинските пампаси. Но Паганел го осведоми, че на тази ширина туземците се срещат главно в равнините на Мърей, разположени на сто мили по на изток.
— Наближаваме страната на златото — каза той. — След по-малко от два дни ще минем през богата област на планината Александър. Тук, в 1852 година, се беше стекла тълпата златотърсачи, която принуди туземците да избягат в пустините на вътрешноста. Тази област е цивилизована, ако и да няма такъв вид, и преди да се мръкне, ще пресечем железопътната линия, която свързва Мърей с морето. Е, приятели, какво ще кажете? Железница в Австралия! Ето нещо, което ми изглежда чудновато!
— Защо, Паганел? — запита Гленарван.
— Защо ли? Защото това е странно! О, аз добре знам, че вие, които сте свикнали да колонизирате далечни земи, вие, които имате електрически телеграф и световни изложения в Нова Зеландия, ще намерите, че това е напълно естествено! Но то поразява ума на един французин като мене и обърква цялата ми представа за Австралия.
— Защо гледате миналото, а не настоящето — отговори Джон Манглс.
Силно изсвирване прекъсна спора. Пътешествениците бяха на по-малко от миля от железопътната линия. Локомотивът, който идваше от юг и се движеше с малка скорост, се спря точно на пресечката на железопътната линия и пътя, следван от колата. Тази железопътна линия, както бе казал Паганел, свързваше столицата на Виктория с Мърей, най-голямата река на Австралия. Огромната река, открита от Стърт в 1828 година, извира от Астралийските Алпи, уголемява се от Лачлан и Дарлинг, тече по цялата северна граница на провинцията Виктория и се слива в залива Енкаунтър, близо до Аделаида. Тя пресича богати и плодородни области и благодарение на лесните съобщения, които железницата установява с Мелбърн, по цялото й протежение броят на скуотърските селища се увеличава.
По това време линията беше пусната в експлоатация само по протежение на сто и пет мили между Мелбърн и Сендхърст, като обслужваше Кайнтън и Касълмейн. Останалата и част беше в строеж и продължаваше още със седемдесет мили до Ечука, столицата на колонията Ривърайн, основана през същата тази година на брега на Мърей.
Тридесет и седмият паралел пресичаше линията на няколко мили над Касълмейн, точно при Кемдънбридж, мост над реката Лътън, един от многобройните притоци на Мърей.