Бялата ръкавица
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бялата ръкавица». Краткое содержание книги:
Той тръгна покрай отсрещната страна на изкопа и бързаше нетърпеливо, без дори да се опитва да се прикрива. Тъмнината го предпазваше. От поройния дъжд, който внезапно започна да се лее, нощта изглеждаше още по-тъмна.
Това го забави, защото обраслият с трева наклонен изкоп стана изведнъж хлъзгав и той с мъка вървеше, по него.
Когато стигна до моста, яви се друга пречка. Вратата по средата на мостчето беше затворена и заключена, както винаги през нощта, а да се покачи през нея беше доста опасно.
Но и това стана и Холтспър отново се намери в заграденото от живия плет пространство.
Забавянето му попречи на първоначалния му план. Когато тръгна към вратата, той я чу отново да се завъртва на пантите си и видя в отворената врата очертанията на една женска фигура.
Миг след това тя зави край ъгъла на зданието и продължи към верандата.
Холтспър спря и за миг се поколеба дали да се представи.
Не грешеше ли относно целта на нощното посещение в двора? Какво не би дал, за да научи тайната, която бе поверена на този доверен часовой!
Ако грешеше — колко неприятно би било тогава да се срещнат! Не че се страхуваше от изневяра. Не! Подобна мисъл дори не му мина през ума. Но неудобството от такова свиждане, смущението — всичко би останало за негова сметка.
Колебанието му трая само миг. Може би това бе последният път, когато щеше да има възможност да поговори с Мериън Уейд.
Тази мисъл заедно с убеждението, че правилно е разбрал целта на нейното идване тук, отново го окуражиха и промъквайки се през храстите, той застана до нея и произнесе името й.
Неговият глас достигна така неочаквано до слуха й през развихрилата се буря.
— Ти ли си, Хенри! — каза тя, обзета от първото чувство — радостта, че го вижда свободен и спокоен.
Но после сякаш си спомни как е получил свободата си — нахалните думи на неговата освободителка още звучаха в ушите и — и държанието й внезапно се промени; гордата дъщеря на сър Мармадюк Уейд стана надменно сдържана; имаше право да се държи така.
— Сър! — продължи тя, опитвайки се да изглежда безразлична. — Изненадана съм да ви видя тук. Очаквах, че сте далече.
— Трябваше да бъда, но…
— Няма защо да се въздържате да кажете причината. Знам я. Лесно е да се разбере.
— Мериън!
— Вашата освободителка без съмнение скоро ще намери възможност да бъде с вас?
— Значи ти знаеш как съм избягал? — извика Холтспър, който, зарадван от откритието, че Мериън е била в неговата тъмница, не обърна внимание на язвителния й тон. — Ти си била там! Видяла си…
— Вашата заместничка ли, господине? Не е чудно, че се тревожите за тази, която ви е направила такава голяма услуга. Мога да ви докладвам, че тя е в най-добро настроение, горда от постижението си, но малко нетърпелива, може би защото иска да избяга с вас. Не се тревожете за нея. Няма да ви накара да я чакате дълго. Жена, надарена с толкова изобретателност, ще се справи лесно дори и с двайсет часовои.
— Мериън!
— Колко жалко, че не се обръщате с „Бетси“. Колко жалко, че тя ви задържа тук, и то в такова лошо време. Аз самата ще избягам от него. Лека нощ, сър, или добро утро — което предпочитате.
— Мериън — Мериън Уейд! Не си отивай! Не ме оставяй така! Една дума само — чуй ме!
Не беше трудно сега за Холтспър да застане в положението на молител. Посещението на Мериън в затвора и предполагаемата цел на това посещение отново го бяха уверили в любовта й, в която той доскоро се съмняваше.
Молбата я спря. Тя звучеше твърде искрено, за да й устои.
— Аз не чаках нея — продължи Холтспър, разбирайки сега по-ясно поведението й, което го изненада. — Аз чаках тебе, Мериън — тебе!
— Подобна плитка лъже е недостойна за вас, господине, недостойна за един джентълмен. Невъзможно е да сте очаквали да видите мене! О! Колко слаба бях аз да сложа доброто см име в ръцете на човек, който…
— Който би дал живота си, за да го запази от най-малкото петънце. Повярвай ми. Мериън Уейд, аз останах само защото исках да говоря с тебе. Видях те тъкмо когато бързах да си отида. Не съм очаквал подобна възможност, изпратена ми от небето! Видях те, че приближаваш вратата и влизаш вътре. Трябва ли да ти описвам надеждата, която трепна в сърцето ми, когато си представих, че може би идваш за мене? Не мога — думите са слаби да изразят това, което почувствувах, което чувствувам!
Предавайки се, гордото момиче се обърна към него както цветето се обръща към своето божество, слънцето, от което получава всичките си радости.
Както листенцата на цветето се разтварят от гальовните слънчеви лъчи след продължителна влажна, тъмна нощ, така и сърцето на Мериън Уейд се съживи с нов живот, с нова надежда и радост, докато слушаше тези искрени уверения.