Бялата ръкавица
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бялата ръкавица». Краткое содержание книги:
И за известно време наистина го взеха за него. Вярвайки, че това е той, Мериън се приближи смутена и разтреперана и това накара гласът й да затрепти, когато измънка името му.
Но гласът, който отговори, изведнъж разпръсна измамата. Това не беше гласът на Хенри Холтспър, който Мериън Уейд щеше да познае въпреки мрака наоколо. Това не беше глас на мъж. Гласът беше на жена.
Преди още дамата да се съвземе от изненадата си, една женска фигура, стройна като нейната, се изправи пред пейката и като излезе от тъмната част на стаята, застана така, че лицето й ясно се видя под светлината на лампата.
Мериън Уейд позна това лице; често, твърде често то беше тревожило сънищата й. Бет Денси беше тази, която така неочаквано се изпречи пред нея.
Краткият, остър вик, изплъзнал се от устните на дамата, издаде някакво чувство, по-силно от изненада.
Той говореше за това и за много повече. Тази, която извика, разбра всичко!
Значи това беше момичето, изпратено да говори със затворника.
Кой я беше изпратил?
Никой.
Тя беше дошла сама.
Тя беше дошла, а той си бе отишъл?
Тя го беше спасила и останала на негово място!
Тези мисли вървяха една след друга толкова бързо, като че изникнаха едновременно.
Те минаха през ума на Мериън Уейд, преди да размени една дума с лицето, което стоеше пред нея.
А това лице, разбирайки също така бързо, веднага си обясни присъствието на дамата в тази стая.
Дошла беше по същите причини като нея, но твърде късно, за да има същия успех.
Бет Денси не се съмняваше, че жената в тъмната кадифена наметка беше влязла в стаята с намерение да освободи затворника по същия начин, по който тя самата го беше освободила едва преди пет минути.
Тя знаеше добре коя е съперницата й в тази самопожертвователна игра.
Ако черните коси и тъмните искрящи очи на дъщерята на Дик Денси бяха тревожили сънищата на Мериън Уейд, златните къдрици и сините лъчисти очи на дъщерята на сър Мармадюк също неведнъж бяха смущавали съня на горското момиче.
И двете разбраха всичко.
В себе си всяка намери ключа за постъпките на другата.
Съперниците стояха лице срещу лице — Мериън посърнала, натъжена, Бетси невъзмутима и тържествуваща.
Настана неловко мълчание.
Наруши го момичето — иначе мълчанието щеше да продължи, защото дамата вече се обръщаше, за да напусне стаята, без да продума.
— Вие споменахте името на Хенри Холтспър? Той не е тук, госпожице Мериън Уейд.
— Разбирам това и без вашата помощ — отвърна гордата дъщеря на сър Мармадюк, която може би не би отговорила, ако не беше жегната от тона, с който бе зададен въпросът.
— Вие очаквахте да го намерите тук, нали? — Мериън се поколеба да отговори. — Разбира се, че сте очаквали, иначе защо бихте дошли? Вие сте смятали да го освободите, но късно идвате, госпожице Уейд. Мастър Холтспър има приятели, които мислят за него толкова, колкото и вие, а може би и повече. Един от тях, както виждате, ви е изпреварил.
— Искате да кажете вие?
Мериън се принуди да зададе въпроса заради една мисъл, която й хрумна неочаквано.
Тя си спомни думите на часовоя, който беше споменал за „едно момиче, изпратено от една дама“.
Дали Бет Денси все пак не беше пратеница?
И дали не съществуваше истинска съперница — някоя от нейната среда — зад всичко това?
Подобна мисъл би била до известна степен успокоителна за сърцето на Мериън.
Но дори и тази слаба надежда се разруши от отговора на нейния въпрос.
— Странен е вашият въпрос, госпожице Мериън Уейд. Не виждате ли, че аз съм тук? Не виждате ли, че рискувам своя живот, за да спася неговия? Мислите ли, че бих сторила това за някой друг? Не — нито за самата кралица, която, чувала съм, го харесвала толкова, колкото вие или аз.
— Няма голям риск — отвърна Мериън, която въпреки желанието си се раздразни от нахалния тон на своята съперница-селянка. — За вас, струва ми се, не съществува никакъв риск.
— Така ли? А за вас — дойдохте ли навреме, за да го освободите? Какво тогава?
Мериън вече беше обърнала гръб на тази, която й се подиграваше с въпросите, си, и отиваше към вратата, за да избегне неприятния разговор с жената, чиито думи и действия вече достатъчно я бяха огорчили.
— Спрете! — извика мъчителката, сякаш изпитваше удоволствие да продължава изтезанието. — Вие изглеждате разочарована от това, че нямате възможност да докажете приятелството си към мастър Холтспър. Ако желаете, все пак бихте могли да направите нещо. Предлагам ви да останете на моето място, а аз да изляза. Ако сторите това, аз ще му съобщя веднага, щом го видя, и знам, че с това ще му направя услуга. Е, какво?