Бялата ръкавица
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бялата ръкавица». Краткое содержание книги:
— Махни се, нахално момиче! Отказвам глупавото ти предложение. Не искам да разговарям повече с тебе.
Като каза това, дамата протегна ръка и почука на вратата — толкова силно, колкото позволяваха треперещите й пръсти, без да се предпазва, както часовоят я беше предупредил.
Уидърс чакаше отвън.
Ключът бързо се завъртя в ключалката и вратата отново се отвори.
Дамата излезе мълчаливо навън и мина през вратата, без да каже нито дума за благодарност.
Но тя беше благодарила на часовоя предварително и не мислеше вече за неговата услуга.
Като погледна от вратата, тя видя, че бурята, която от няколко часа приближаваше, се беше разразила, и дъждът се изливаше върху земята като потоп.
Тя не остана под сводестия вход — даже и не помисли да остане. Смело прекрачи прага и излезе на открито, без да се страхува от дъжда и тъмнината.
Буря бушуваше и в собственото й сърце; по сила тя беше равна на природната стихия, по-черна от нея дори.
По облачния свод на небето нямаше нито един светъл лъч, както и в хороскопа на нейното бъдеще нямаше нито една надежда.
Хенри Холтспър вече не съществуваше за нея — нямаше го, за да я направи щастлива.
Тя не чувствуваше радост от бягството му, макар че ако тя беше станала причина за това, щеше да бъде безкрайно щастлива.
След всичко, което с такава радост си беше представяла, след жертвата, която й донесе срам, след признанието, е което му разкри, че сърцето й принадлежи само на него, да бъде така обидена в пълния разгар на чувствата си — изоставена, пренебрегната дори, — и то заради някаква си съперница-селянка!
О! Това беше върхът на огорчението — най-жестоката форма на ревността!
И не беше последната случка, която я доведе до дълбочината на отчаянието.
Тя само преля чашата, и без това вече пълна. Твърде много неща се бяха изпречили пред очите й, твърде много случки бяха достигнали до ушите й, за да се съмнява във връзката, която съществуваше между Хенри Холтспър, и неговата освободителка.
А колко сърдечна трябва да е тази връзка за девойката, та да я подбуди към топа, което току-що беше извършила, и колко ли е била сигурна, че ще бъде възнаградена за своята саможертва!
Една жена не би извършила подобно нещо за човек, който се отнася с безразличие към нея!
Така мислеше Мериън, макар че мислите й бяха погрешни.
А може би пък това беше само любовна историйка, а не истинска любов? Като се вземе предвид различието в общественото положение на двете страни, това изглеждаше много вероятно. Но тази мисъл не оправяше нещата за Мериън Уейд. Точно обратното — правеше разгрома да изглежда още по-окончателен.
И мъжете, и жените са по-болезнено ревниви заради любовните историйки, отколкото заради истинската любов.
Жалко, че трябва да бъде така, но така е. Този, който отрича това, не познава човешката природа, не познава човешката любов.
Да кажем, че Мериън Уейд разсъждаваше философски, ще бъде невярно. Но също така невярно ще бъде да твърдим, че през ума й изобщо ще минаваха подобни мисли. Макар и красива като ангел, тя беше само жена, притежаваща всичката женска чувствителност и чувственост, макар и с божествена окраска.
С безразсъдността на човек, измамен в любовта см тя тръгна в тъмнината, без да обръща внимание на посоката.
Вървеше бързо, но ме защото искаше да се предпази от дъжда или да потърси прикритие от бурята.
Напротив — тя сякаш ги търсеше, защото, когато стигна до верандата, дето попадна случайно, вместо да се подслони под покрива, остана отвън на откритата поляна.
Макар че беше много близо до вратата, гдето лесно можеше да влезе в жилището, тя не влезе. Отмятайки качулката върху раменете си, тя обърна лице към небето, като че ли търсеше утеха в студения порой, който се изливаше от облаците. Едрите капки танцуваха по златните й къдрици и неохотно ги напущаха, за да намокрят копринените дипли, които обгръщаха прекрасното й тяло.
— О! Да можех да плача като вас, небеса! — възкликна тя. — И като вас да отхвърля облака, легнал върху мене! Уви! Той е твърде плътен, за да се разтвори в сълзи. Утре вие отново ще бъдете безоблачни и весели, както винаги! Утре! Ах! За мене ще бъде все същото утре и завинаги!
— Мериън!
Гласът, който произнесе името й, не дойде от небето, към което тя се обръщаше, макар че прозвуча в ушите й сладко като някаква музика от небето!
Заблуждаваха ли я сетивата й? Дали далечната гръмотевица не промълви: „Мериън?“