Бялата ръкавица

Не се беше привидяло на часовоя, че една фигура, обгърната с наметка, изчезва в тази посока по твърде тайнствен начин.

Като слезе в рова, Холтспър спря, за да се освободи от неподходящите дрехи, които пречеха на движенията на ръцете и краката му. Той захвърли полата и наметката.

Следващото му действие беше да погледне навън и ако е възможно, да разбере дали караулът е разбрал, че тон е избягал. Това стана в оня момент, когато часовоят беше излязъл пред вратата и викаше своята Бетси да се върне. Беше толкова тъмно, че Холтспър не можеше да го види, но разбра, че резето се дърпа и чу думите на Уидърс.

В следния миг светкавицата блесна и откри пред учудените очи на часовоя една дама, облечена в скъпо кадифе.

Холтспър също видя дамата, но това му направи съвсем различно впечатление.

Първото му чувство беше на изненада, бързо последвана от неясна болка.

Изненадата възникна от това, че видя Мериън Уейд навън в този час на нощта. Защото въпреки наметката и ниско Спуснатата качулка той позна дъщерята на сър Мармадюк. Бързата й походка и стройната симетрична фигура можеха да бъдат познати веднага от всеки, който веднъж ти беше видял — а в ума на Хенри Холтспър те се бяха отпечатали неизличимо.

Второто му чувство беше последица от редица въпроси. Защо беше излязла? За да се срещне с някого ли? Среща ли имаше? Със Скарт ли?

В продължение на няколко мига сърцето на влюбения гореше или поне той го усещаше, че гори.

За щастие, ужасното чувство не трая дълго.

То бе заменено от чувство на огромно удоволствие. Душата на Хенри Холтспър трепна от тържествуваща радост, когато видя дамата да се приближава към дворната врата и да иска от часовоя да я пусне вътре. Той можа да чуе част от разговора, който водиха. Светлината на светкавицата му показа протегнатата и ръка и жълтото злато, което святкаше между пръстите й. Не беше трудно да се разберат намеренията й. Тя подкупваше пазача. За какво? За да влезе вътре ли?

— Бях несправедлив към нея! — възкликна Холтспър, обяснявайки намерението й по своему. — Ако е така, ще изкупя грешката си. Може би ръкавицата, която Скарт носеше, е била открадната — сигурно е била открадната. Ще се убедя в това, ако посещението й е предназначено за мене. Никоя кокетка не е способна на подобна жертва. Ах! Тя рискува всичко. Аз ще рискувам свободата си — живота си, само за да се уверя, че това е за мене. Какво блаженство е да си мисля, че е така.

Като каза това, той спря нетърпеливо до стената на окопа с намерение да се покатери и да се върне при вратата.

Но не успя. Ровът беше дълбок — над главата му. Той виждаше над него, като застанеше до отсрещната страна. Не можеше, обаче да достигне края му с ръце, макар че подскочи нагоре няколко фута от дъното на изкопа.

След няколко несполучливи опита той се отказа.

— Мостчето! — промълви Холтспър, сещайки се за него. — Мога да заобиколя през него.