Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Ръката ѝ застина по средата на пътя и лицето ѝ стана абсолютно безизразно.
— Майко? — повтори Тан’елкот тихо, нежно, любящо, с гласа на Ламорак. — Майко, аз съм. Не ме ли позна?
Суровите, студени черти на лицето ѝ сякаш се пръснаха като айсберг в морето.
— Карл?… — прошепна тя. Звучеше, сякаш се е подмладила с шейсет години. — Карл, ти ли си?… Сънувам ли?
— Майко, имам нужда от теб. Моля те, помогни ми.
В ледено сините ѝ очи проблесна недоумение.
— Да ти помогна? Карл… о, Карл, господи, Карл…
С едно натискане на клавиш Тан’елкот извика файл от личната си база данни: дигитална снимка, свалена от архива на службата за безопасност на Студията, когато беше възнамерявал да използва Фейт като модел за скулптура. Така и не беше изваял статуята, но и никога не беше изтрил снимката. Сега Ейвъри виждаше пред себе си нейна смалена версия: прекрасно златокосо дете със слънчева усмивка и бледосини очи.
— Знаеш ли кой е това, майко? Това е Фейт Майкълсън.
— Майкълсън? — Лицето на Ейвъри отново стана ледено, а гласът — смразяващ. — Онзи Майкълсън? Това е неговата дъщеря?
— Не, майко — прошепна Тан’елкот. — Това е дъщерята на Палас Рил.
Очите на жената се разшириха.
— Това е моята дъщеря — продължи Тан’елкот.
— Твоята… Карл, какво…
— Майко, моля те — прошепна той и продължи да говори все по-тихо. — Моля те, помогни ми…
— Карл…
Той прекъсна връзката.
Вдигна поглед. Озареният от студеното сияние на опустелия екран Колбърг го зяпаше похотливо, бършейки нещо от брадичката си с опакото на дланта си.
— Започна се — рече Тан’елкот.
Осем
И настъпи денят, в който богът от прах и пепел надигна своя чук срещу тъмния ангел.
Той издигаше чука си постепенно и всеки етап беше съдбата на някого, на когото богът от прах и пепел прошепваше: „Направи това за мен и аз ще изпълня най-съкровеното ти желание.“
Всеки от избраниците отговаряше „да“ и така се въплъти чукът на Слепия бог.
1.
Абсолютно анонимен дигитализиран глас като с нож преряза неясната глъчка.
— Администратор Майкълсън.
Хари откъсна поглед от тефтера за автографи, който беше подписал, и видя собственото си отражение, четирикратно изкривено в огледалните шлемове на отряд социални полицаи.
Дъхът му секна.
В този момент успехът и славата на Каин изгубиха значението си; изгубиха значението си хилядите поклонници, тълпящи се около своя кумир в тази необятна затоплена зала; изгубиха значението си авторитетът на кастата на Администраторите и статусът на управител на Студията; изгуби значение всичко над фундаменталните основи на личността му. А под тях той беше просто Работник.
Всеки Работник знае, че евентуален проблем със сопитата би бил последният проблем в живота му.
— Администратор Хари Капур Майкълсън. Вие сте арестуван.
Поклонниците отстъпиха назад, мърморейки и разменяйки си разтревожени погледи. Хари не можеше дори да разбере кой от сопитата говори с него.
Изложбената зала около него заедно с всички плакати и фенове сякаш се сплеска като двуизмерен евтин плакат; само сопитата запазиха плътността си. Глъчката от гласовете и музиката и гръмките обявявания от високоговорителите се сляха в жужене, все едно муха е затворена в черепа му.
Хари гръмко се изкашля. По какво обвинение? — искаше да попита, но думите заседнаха в гърлото му като къс полусдъвкано месо. Той не се съпротиви, докато един от сопитата завързваше китките му с пластмасови белезници. Двама го държаха за ръцете, а трети стискаше приготвена шоковата си палка.
Последният протегна към него палмпада си.
— Къде е това дете?
На екрана се виждаше ярка бодра снимка, която Хари веднага разпозна: снимката за спомен от посещението на Екзозеума преди година.
— Фейт? — попита той глупаво. — Тя е тук…
В следващия момент стисна зъби така, че му закънтяха ушите.
Беше организирал срещата с поклонниците си пред ДетЗоната — огромен комплекс от преплетени извити тръби и конзоли за игри, заемащ целия ъгъл на изложбената зала. Зоната гъмжеше от деца, наглеждани от възпитатели, така че родителите спокойно да могат да се забавляват на конвента. Фейт с още дузина деца беше на конзолата на „Обаждане до Незает“ — тя беше избрана за водеща, а половината от децата вече бяха отпаднали. Когато Хари вдигна поглед, отпаднаха още двама. Нищо чудно, тя бе много добра на тази игра.
Но онова, което бе накарало Хари да стисне зъби, беше висока и слаба жена с къса коса и брадичка като брадва. Стоеше до оградата около ДетЗоната; беше се озъбила — върху нормално човешко лице това би минало за усмивка. Тя наблюдаваше децата с очи, студени като охранителни камери. Носеше Бизнесменската си униформа, а около нея имаше четирима телохранители с емблемите на „Синтек“ върху ръкавите, които разбутваха тълпата.