Търсенето на скритата истина

Зърнах Риодан, чиито десетки рани кървяха.

После чудовището: разкъсана плът, челюстите - окървавени и тракащи.

Изтърколиха се отново в размазано петно на ръба над реката.

Гледах с широко отворени очи, подскачах насам-натам, опитвайки се да намеря удобен момент, ъгъл, възможност да помогна. Чувствах се странно разкъсана.

Чудовището беше спасило живота ми многократно. Беше моят див демон пазител. Беше ме защитавало.

Но, както беше посочил Риодан, можеше да прави само това.

Не можеше да ми помогне да се върна у дома. И щеше да убие моя „път навън“, ако можеше. Оставяйки ме защитена, но заседнала. Не можех да позволя това. Трябваше да се измъкна оттук.

Отново зърнах Риодан. Чудовището го разкъсваше на парчета!

После Риодан трябва да беше ранил чудовището, защото то се появи на фокус и остана така за момент. Преди да успея да проваля може би единствената възможност, която имах, аз се стегнах, скочих напред и забих копието в гърба му - точно там, където мислех, че е сърцето му, ако анатомията му имаше нещо общо с човешката.

То потрепери, обърна глава и изрева към мен.

Риодан сграбчи своя шанс, заби нож в гърдите му и резна нагоре, разпаряйки чудовището от корема до гърлото.

Главата му се обърна рязко и то блъсна Риодан толкова силно, че го избута до ръба на скалата. Докато гледах ужасена, той се препъна в мекия глинест ръб и се подхлъзна през него.

Мисля, че изпищях или може би пищях от известно време, не знам. Нещата от онзи ден са ми малко размазани.

Ръцете на Риодан се сключиха около една скала, която стърчеше от брега. Молех се да е забита достатъчно дълбоко в глината, за да го удържи.

Чудовището се вдигна в цял ръст, виейки от ярост и болка, моето копие беше забито в гърба му.

Затаих дъх, докато Риодан се измъкваше бавно обратно на брега. Имаше толкова много кръв по лицето му, че едва можех да видя очите му. Как успяваше да се движи все още? Бузите му бяха срязани така дълбоко, че виждах костта. Гърдите му представляваха купчина кървави, кръстосани разрези.

Тогава чудовището се олюля и мисля, че сигурно съм издала някакъв шум. Облекчение, че падаше? Тъга? Може би срам заради моето участие? Емоциите ми бяха пълна каша.

То обърна глава и погледна право в мен, а в дивите му жълти очи имаше нещо, което ме накара да ахна.

За един ужасно продължителен момент можех да се закълна, че видях в погледа му обвинение заради моята измяна, също и недоверие заради моето отвратително двуличие. Сякаш имаше някакво споразумение, някакъв неизречен договор между нас. Взираше се в мен с упрек. Жълтите му очи горяха с омраза заради моето предателство. То отметна глава назад и зави с мъка и отчаяние, един изтерзан вик на скръб и лудост.

Затиснах ушите си с ръце.