Търсенето на скритата истина
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #4
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542712930
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Търсенето на скритата истина». Краткое содержание книги:
Не се надявах да чуя някакви гласове, затова му заговорих. Разказах му за израстването си в Юга, за хубавите планове, които имах за живота си.
Казах му за всичко, което толкова много се беше объркало, как бях започнала да губя нещата едно по едно. Казах му какъв ад е това да си изгубя ума по Ънсийли принцовете и как Баронс ме върна. Дори му разказах за скорошното си пътуване до дома в Ашфорд с В'лане и какво бях научила там, как бях започнала да се боя, че нещо може да не е наред с мен. Разказах му неща, които никога не бих разказала на съзнателно същество, разголвайки най-дълбоките си чувства и страхове. Беше пречистващо да изхвърля всичко от гърдите си, макар и пред глупав звяр.
Аз също задрямах и се събудих около половин час преди слънцето да се гмурне в хоризонта, потапяйки гората в нощта.
Чудовището се изправи на крака, обиколи, уринира около мен и се стопи в мрака, черно върху черно, с кървавочервени очи.
Бях „завита“ за през нощта.
Будих се няколко пъти, стресната от един или друг звук. След като установявах, че нищо не дебне отвъд моя кръг, заспивах отново.
Призори бях събудена от приближаваща буря.
На трийсет метра под мен реката се надигаше в оглушителното кресчендо на бързеите, които се разбиваха в отвесните стени на каменната клисура.
Мълния разцепи въздуха. Отекна гръм и се подготвих да бъда измокрена, но бурята остана от другата страна на реката,
подминавайки ме.
Беше яростна буря. Гръмотевици плющяха и трещяха непрестанно, подсилвани от странно пукане, наподобяващо автоматична стрелба. Дърветата се превиваха. Дъждът се изсипваше проливен, заливайки далечния край на реката. Бях благодарна, че поне това ми беше спестено.
Накрая вятърът отвя бурята и аз заспах.
Събудих се от ръка, притисната плътно към устата ми, и от смазващото тегло на нечие тяло върху моето.
Борих се диво, удрях, ритах, опитвах се да хапя.
- Полека, Мак! - един глас прошепна грубо в ухото ми. - Не мърдай! Очите ми пламнаха. Познавах този глас. Беше Риодан. Но аз
очаквах Баронс!
- Дойдох да те измъкна оттук, но трябва да правиш точно каквото ти казвам.
Кимах преди дори да е довършил изречението.
- Наложително е да не издаваш никакъв звук. Шепни, когато говориш!
Кимнах отново.
Той се дръпна и ме погледна.
- Къде е... създанието?
- АУ ли?
Той ме изгледа странно, но кимна.
- Не знам. Не съм го виждала от снощи.
- Събери си нещата и побързай! Нямаме много време. Даррок също е тук.
- Шегуваш ли се? Как, по дяволите, всички ме намират? - какво бях аз? Голямо червено Х?
- Ш-ш-ш! - той притисна пръст към устните ми. - Говори тихо! - той се надигна от мен, обърна ме по корем и започна да рови в косата ми. - Не мърдай! А, мамка му!
- Какво? - прозвуча като тихо ръмжене.
- Даррок те е маркирал. Сигурно го е направил, докато принцовете са те държали.
- Татуирал ме е?
- Точно до белега на Баронс. Не мога да го махна тук. Ела! Превъртях се, жулейки яростно скалпа си.
- Къде отиваме?
- Недалеч оттук има... как каза Бароне, че ги наричаш? МПД. Тя ще ни отведе до друг свят, където има долмен към Ирландия.
- Мислех, че проклятието на Крус е покварило всичко.
- Сребрата се променят. МДП - не. Те са статични микрокосмоси.
Сграбчи ме под мишниците, изправи се, вдигна ме заедно със себе си и ме постави на крака.
Стиснах ръката му.
- Родителите ми?
- Не знам. Дойдох след теб в ЛаРу.
- Баронс?
- Опитваше се да стигне до Ашфорд, за да хване Даррок. Бях единственият, който успя да влезе, преди тунелът да се срути в нашия край. Отне ми малко време да те открия. Намерих и това - той ми хвърли раницата. - Копието ти е вътре.
Можех да го целуна! Сграбчих раницата и набързо събрах всичките си притежания на едно място, после измъкнах копието и го погалих. Да го държа в ръка, ме караше да се чувствам като в песен на Травис Трит[20] - три метра висока и непробиваема за куршуми.
- Съществото ще нападне всичко в близост до теб. В момента това съм аз. Аз мога да те измъкна. То не може. То само убива. Запомни това!
Риодан хвана ръката ми и ме поведе близо до реката, много по-близо до отвесния край на клисурата, отколкото се чувствах комфортно, но разбирах какво правеше. Глинестият ръб беше мек като пясък и не издаваше звук под краката ни. Погледнах към него.
- Как ме проследи? Ти също ли имаше белег върху мен? -прошепнах.
- Мога да проследя този на Баронс. Още една дума и минаваш през ръба.
Не казах нищо повече. Ако трябваше да избира между моето оцеляване и своето собствено, бях съвсем сигурна, че ще предпочете своето. Чудех се защо Баронс не беше направил нещо, за да предпази Риодан от чудовището. Да му даде да носи риза, миришеща на Баронс, или нещо такова.