Сянката на планината

Той беше най-храбрият и най-верният човек, когото някога съм познавал. С другите бе

строг, но много по-строг беше със себе си и притежаваше увереност, предизвикваща у всички

мъже или възхита, или завист.

Високото му правоъгълно чело се издигаше над непрестанно извитите му във въпрос

вежди. Гъста черна брада покриваше всичко освен устните му. Дълбоко разположените му

очи с цвят на мед в глинен съд бяха тъжни, твърде тъжни и добри, и хармонираха на широкия

внушителен нос, високите скули и здраво стиснатата челюст, които пък придаваха

страховито изражение на лицето му.

Бе пуснал отново дълга коса, която падаше върху широките му яки плещи — грива, в

която се въплъщаваше силата, таяща се в издължените му мускулести ръце и крака.

Мъже бяха следвали лицето, осанката и характера му и бяха тръгвали на война. Но нещо

в него — скромна сдържаност или предпазлива мъдрост — го възпираше да посегне към

властта, която някои от Компанията на Санджай силно настояваха да поеме. Те го молеха, но

той отказваше да ги оглави. И това, разбира се, ги караше да настояват още повече.

Носех се редом с него по виещия се сред джунглата път, обичах го, боях се за него, боях

се и за себе си, ако се случеше някога да го загубя, и изобщо не мислех за раните си от

днешния бой и за последствията от него за ума и за тялото ми.

Когато стигнахме до разчистения и застлан с чакъл паркинг в подножието на планината

и изключихме двигателите, в главата си отново чух гласа на Конканън: Дяволът си е паднал по тебе, момче.

— Добре ли си, братко Лин? — Да.

Погледът ми се плъзна наоколо и се спря на телефона върху тезгяха на едно магазинче.

— Да се обадим ли пак на Санджай?

— Да. Аз ще му звънна.

Разговорът продължи двайсет минути, докато отговаряше на многобройните въпроси на

мафиотския бос.

В подножието на планината бе тихо. В магазина — единствената постройка на паркинга

— се продаваха безалкохолни напитки, сладкиши и хрупкави печива. Продавачът, отегчен

младеж със замечтано изражение, от време на време размахваше носна кърпа, вързана за

бамбукова пръчка. Рояците мухи се разхвърчаха за миг или два, но после пак долитаха

обратно на наклеяния със захар тезгях.

Никой друг не идваше към района на паркинга, нито слизаше от планината. Това ме

зарадва. Така треперех, че ми бяха нужни всичките тези двайсет минути, за да се стегна.

Абдула затвори телефона и ми даде знак да го последвам. Не можех да му кажа, че се

чувствам скапан и много слаб да изкачвам планини. Понякога човек няма друг кураж освен

престорения, защото обича някого твърде много и не иска да изгуби уважението му.

До първото планинско плато се изкачихме по стръмно, но широко и добре изработено

каменно стълбище и се изправихме пред внушителна пещера, чиито масивен гранитен плинт