Големите малки лъжи [bg]

Уебстраницата все още бе активна. Девствеността на Абигейл все още се предлагаше за продан на световния пазар.

Маделин се измъчваше от гнусното усещане за разголеност, сякаш очите на целия свят надничаха през прозорците ѝ, сякаш точно в този момент непознати мъже се промъкваха тихичко по коридорите на къщата ѝ, за да точат лиги и да хвърлят похотливи погледи на дъщеря ѝ.

Предишната вечер дойде Нейтън и двамата с Маделин разговаряха с Абигейл повече от два часа: молиха, убеждаваха, придумваха, крещяха, плакаха. Нейтън бе този, който накрая се разплака от безсилие, и Абигейл бе видимо шокирана, но — инатлива като магаре — така и не отстъпи. Нямаше да им даде паролата. Нямаше да закрие страницата. Можеше да продължи с търга или да го прекрати по всяко време, но не в това е въпросът, каза им; те трябваше да спрат с „вманиачаването по сексуалната част“. Тя смяташе да остави страницата активна, за да насочи общественото внимание към този проблем, а и защото тя била „единственият глас, с който тези малки момиченца разполагат“.

Егоцентризмът на детето — сякаш международните организации си клатеха краката и бездействаха, а мъничката Абигейл Макензи от полуостров Пириуи бе единствената, която предприемаше решителни действия. Абигейл каза, че пет пари не дава за отвратителните мръснишки коментари. Тези хора не значеха нищо за нея. Те нямаха никаква връзка с основната ѝ цел. В интернет винаги имаше хора, които пишеха гадости.

— Не ми предлагай да се обаждаме в полицията — каза Маделин на Ед. — Наистина не…

— Ще се свържем с австралийския клон на Амнести Интернешънъл — прекъсна я Ед. — Те нямат желание името им да се свързва с нещо такова. Ако организацията, която официално се грижи за правата на тези деца, помоли Абигейл да свали страницата, тя ще се вслуша.

Маделин насочи пръст към него.

— Добра идея. Това наистина може да проработи.

От коридора се чуваха удари и трясъци. Фред и Клоуи не реагираха добре на затворени пространства в дъждовни дни.

— Върни ми го! — викна Клоуи.

— Няма! — кресна Фред.

Двамата нахълтаха в стаята, стиснали двата края на лист хартия.

— Само не ми казвайте, че се карате за едно парче хартия — каза Ед.

— Той не иска да споделя нещата си! — изписка Клоуи. — Споделянето е загриженост!

— Колкото — толкова! Точка! — кресна Фред.

При нормални обстоятелства Маделин би се разсмяла.

— Това е моето хартиено самолетче — каза Фред.

— Аз нарисувах пътниците!