Големите малки лъжи [bg]

„Моята работа ще е да ви нося питиета и да ви разтривам раменете“ — каза тя.

След всички драматични събития от последната седмица Джейн уведоми родителите си, че няма да ходи. Защо да си го причинява? Освен това щеше да им направи услуга, ако не отидеше. Организаторите на петицията щяха да го приемат като добра възможност за събиране на повече подписи. Ако отидеше, някоя клета особа можеше да се озове в неловкото положение да я попита дали желае да подпише петиция за изгонването на собственото си дете.

Но тази сутрин, добре отпочинала след дълбок и спокоен нощен сън, се събуди от звука на дъжда и усещането за необясним оптимизъм.

Все още нищо не беше наред, но скоро щеше да бъде.

Госпожица Барнс бе отговорила на имейла ѝ и вече имаха уговорка да се видят в понеделник сутрин преди училище. След вчерашното посещение във фризьорския салон Джейн изпрати съобщение на Селест и я попита дали иска да се видят за кафе, но Селест отговори, че е болна и лежи вкъщи. Джейн се двоумеше дали да се опита да ѝ каже за Макс преди понеделник. (Беше болна, горкичката. Точно в момента нямаше нужда от лоши новини.) Вероятно беше излишно. Селест бе твърде мила, за да позволи това да се отрази на приятелството им. Всичко щеше да бъде наред. Петицията дискретно щеше да изчезне. Може би, след като новината излезеше наяве, някои от родителите дори щяха да се извинят на Джейн. (Тя щеше да бъде благосклонна.) Не звучеше съвсем невъзможно, нали? Тя не искаше да прехвърли титлата „лоша майка“ на горката Селест, но хората щяха да реагират различно, ако знаеха, че нейното дете е насилникът. Нямаше да има петиция за изключването на Макс. Богатите красиви хора бяха добре дошли навсякъде. Пери и Селест нямаше да го приемат леко, но Макс щеше да получи помощта, от която се нуждаеше. Всичко щеше да отшуми за нула време. Буря в чаша вода.

Тя можеше да остане в Пириуи, да продължи да работи в „Блу Блус“ и да пие кафето на Том. Всичко щеше да бъде наред.

Знаеше, че е предразположена към тези диви изблици на оптимизъм. Ако непознат глас кажеше по телефона „Госпожа Чапман?“, първата мисъл на Джейн често бе нещо абсурдно и невъзможно, като „Може би съм спечелила кола!“. (Макар че никога не участваше в подобни игри.) Много харесваше тази черта от характера си — дори когато безумният оптимизъм се окажеше безпочвен, както се случваше винаги.

„Мисля, че в крайна сметка ще отида на викторината“ — каза тя по телефона на майка си.

„Браво на теб — отвърна майка ѝ. — Горе главата!“

(Майката на Джейн изпадна в еуфория, когато чу за признанието на Зиги относно Макс. „През цялото време знаех, че не е Зиги!“ — изписка тя, но с такъв ентусиазъм, че очевидно я бяха мъчили съмнения.)

Родителите на Джейн щяха да прекарат следобеда в работа върху чисто нов пъзел „Междузвездни войни“ заедно със Зиги, надявайки се най-после да заразят и него със страстта си към пъзелите. Утре сутрин Дейн щеше да го води в зала за скално катерене, а по-късно следобед щеше да ѝ го доведе обратно.

„Наслади се на малко лично време — каза майка ѝ. — Почини си, отпусни се. Ти го заслужаваш.“