Вендета: Отмъщението на Лъки
- Автор: Коллинз Джекки
- Серия: Лъки Сантанджело #4
- Язык: болгарский
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Вендета: Отмъщението на Лъки». Краткое содержание книги:
Той можа да чуе как работи телевизорът й и се зачуди дали тя беше сама.
— Добре — каза той. — Ъъъ… Слушай… Трябва да променя плановете си. Не мога да заведа Тин Лий у семейство Столи.
— Обади ли й се?
— Опитах се, но тя не си е в къщи. Какво да направя?
Лили намали звука на телевизора.
— Трябва да се срещнеш с нея в апартамента си и да й съобщиш лошата новина.
— Смятах да остана на брега.
— Да се обадя ли у семейство Столи и да им кажа, че няма да отидеш?
— Не, не го прави — бързо каза той. — Все още смятам да ходя.
— Все още смяташ да ходиш — произнесе Лили търпеливо, — но няма да вземеш Тин Лий със себе си?
— Позна.
— Да не би да имаш друга среща?
— Всъщност да.
— Тогава ти предлагам да се свържеш с Тин Лий колкото е възможно по-скоро.
— Много умно от твоя страна, Лили, но мисля, че току-що ти казах, че не мога да я открия, по дяволите.
— Съжалявам, Алекс — продължи тя, необезпокоена от все по-нарастващия му гняв. — Не мога нищо да направя.
Той подозираше, че Лили просто се наслаждава на объркания му любовен живот.
— Добре, добре — каза той ядосан, че тя не иска да му помогне. — Не ми се обаждай, ако намериш някакво решение.
Обади се на портиера на сградата на булевард „Уилшър“, където беше апартаментът му.
— В седем часа очаквам гостенка. Когато пристигне, кажи й, че ме задържаха по работа и че не мога да отида на вечерята. Тя да си отиде в къщи и да чака да й се обадя. Разбра ли?
— Да, господин Уудс — рече портиерът.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно, господин Уудс.
Алекс не знаеше какво друго може да направи. Ако подкараше обратно към града, за да се погрижи за всичко сам, щеше да закъснее да вземе Лъки. Най-добре беше да си остане на брега.
Влезе в спалнята си и се опита да реши какво да облече. Черно, разбира се, защото никога не носеше нещо друго. Черна копринена риза, черно сако на Армани, черни панталони. Щеше да изглежда добре.
Исусе! Беше нервен като тийнейджър преди първата му среща. Каква шега.
След като се облече, отиде до бара, взря се в една бутилка водка и реши да не пие. Половин цигара марихуана щеше да го отпусне. Трябваше да бъде свеж.
Погледна часовника се — беше почти седем.
Една цигара марихуана — и щеше да е готов на всичко.
Мики се качи в колата си и напусна студиото. Не се беше чувал с Винъс от изненадващото й посещение насам. Не знаеше дали това е хубаво или лошо. И какво, по дяволите? Тя щеше да дойде. Сега той отново беше шеф на „Пантър“ и всичко можеше да се случи. А той отчаяно искаше то да се случи, защото Винъс беше много пламенна и вече беше време и той да се услади с част от този нектар.
Беше приятно да е отново в „Пантър“. Не беше в негов стил да е начело на студиите „Орфиъс“ — да отговаря пред японеца, да върши всичко легално и с необходимото уважение. Мики беше свикнал да прави нещата по своя си начин, не си падаше по това, да дава отчет на някого.
Обади се на Абигейл от колата, за да провери как върви подготовката за вечерята. Тя веднага започна да ругае, защото не знаеше имената на приятелките на Купър Търнър и на Джони Романо.
— На кого му пука? — попита Мики, докато наблюдаваше една блондинка в черен мерцедес, която беше изскочила от една пресечка.
— Какво да напиша на техните картички? — оплака се Абигейл.
— Напиши ги, когато пристигнат — каза той нетърпеливо. Блондинката се движеше зад него. Той не я изпускаше от очи.
— Калиграфията не е една от моите силни страни — отряза Абигейл. — Имам човек, който ми надписва картичките.
Жена му наистина можеше да бъде таралеж в гащите, въпреки че той трябваше да признае, че откакто се бяха събрали отново, нещата вървяха по-добре, отколкото преди раздялата. Преди две години тя го беше изгонила, след като го беше хванала с Уорнър. Не беше забавно. Беше гадно да се живее на хотел — той умираше за удобствата на дома. Всъщност за негово учудване, Абигейл дори му липсваше.
Да, Абигейл, която даваше страхотни вечери и организираше социалния му живот, определено беше добра партия. Но това не означаваше, че той не можеше да чука насам-натам, когато го напънеше отвътре.
Абигейл затвори телефона на Мики, недоволна, защото той не беше разбрал.
— Консуела — извика тя икономката си. — Нямаме имената за тези две картички.
Консуела поклати глава — да не би да има значение. Тези американки се притесняваха за най-глупави неща.
Абигейл размаха картичката с името на Мики.
— Можеш ли да изимитираш тази калиграфия?
Консуела я погледна празно.
— Писането — каза Абигейл и повиши тон. — Можеш ли да го изкопираш?