Страхът на Фондацията

Пред себе си виждаше ясно сияещата плътна стена, опасваща станцията. Беше масивна, пет метра висока. И както си спомняше от туристическата обиколка, горният й ръб бе покрит със счупени стъкла.

Зад него се разнесе дращене — Шийла се изкачваше с мъка по склона. Раната на хълбока я караше да ходи вдървено, лицето й беше сковано. Не се бе съгласила да се спотаи долу. И двамата бяха почти грохнали, а пановете им се инатяха, въпреки че на два пъти спираха да хапнат и починат.

Бяха „обсъдили“ възможностите чрез мижавия знаков речник, гримаси и писане в прахта. Тук двата пана бяха уязвими. Не можеха да очакват да ги споходи късмет като с равианите — бяха страшно уморени и на непозната територия.

Най-подходящото време да се приближат до станцията бе нощта. Който и да бе в основата на това, нямаше да чака цяла вечност. От сутринта се бяха крили от флаери на два пъти. Да си починат бе примамлива възможност, но някакво предчувствие караше Хари да продължат.

Той се изкатери по хълма като внимаваше за електронни препъващи жици. Не разбираше нищо от подобна техника. Трябваше да следи за онова, което се виждаше, и да се надява, че станцията не е оборудвана срещу мислещи нашественици.

В сумрака панското зрение бе остро и ясно за близки обекти, но нищо не откри.

Избра едно засенчено от дърветата място до стената. Шийла се приближи — беше се задъхала. Стената му изглеждаше огромна. Невъзможна…

Бавно огледа земята наоколо. Никакви признаци на движение. Мястото миришеше странно на Азпан — нещо не беше наред. Може би животните не приближаваха до чуждата постройка. Ако беше тука, значи охраната вътре нямаше да е толкова бдителна.

Стената беше от полиран бетон, покрита с дебел перваз и това затрудняваше прехвърлянето през нея.

Шийла посочи към дърветата, растящи най-близо до стената. Пъновете до нея показваха, че онези, които я бяха построили, се бяха сетили за животните, които биха могли да я прескочат по този начин, но някои бяха достатъчно високи и имаха корони на няколко метра от върха й.

Можеше ли един пан да преодолее това разстояние? Трудно, особено ако е уморен. Шийла посочи него, после себе си, после протегна ръце и описа замах. Можеха ли да се прехвърлят!

Той се вгледа в лицето й. Проектантът не би предвидил, че двама панове могат да действат по този начин. Присви очи и огледа ръба. Твърде високо бе за катерене, дори и Шийла да се покачеше на раменете му.

Да — направи знак той.

Няколко мига по-късно, когато ръцете й бяха вкопчени в краката му, а той се готвеше да пусне клона, му дойдоха други мисли.

Азпан нямаше нищо против тази гимнастика и всъщност се радваше, че е отново на дърво. Но човешката преценка на Хари продължаваше да му крещи, че не може да се справи. Природният талант на пана се сблъскваше с човешката предпазливост.

За щастие нямаше много време за съмнения: Шийла го откъсна от клона. Той полетя, придържан само от нейните ръце.

Беше увила здраво крака около един дебел клон и сега го залюля като тежест на конец. Люлееше го напред-назад, като увеличаваше амплитудата. Напред-назад, нагоре-надолу — налягането в главата му беше като в центрофуга. За Азпан това не беше нищо особено. На Хари така му се виеше свят, че усещаше как сърцето му ще спре.