Страхът на Фондацията
- Автор: Бенфорд Грегори
- Серия: second foundation trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Страхът на Фондацията». Краткое содержание книги:
Люлеенето ставаше все по-силно, докато главата му се изравни с върха на стената.
Бетонният перваз беше със закръглен външен край, така че никаква кука да не може да се захване за него.
Люшна се отново надолу и главата му се устреми към земята. После отново нагоре — клонките го удряха по лицето.
При следващия мах се издигна по-нагоре. По целия горен ръб на стената проблясваха стъкла. Много професионално.
Едва имаше време да осъзнае всичко това, когато тя го пусна.
Стрелна се нагоре с протегнати ръце и едва успя да се залови за перваза. Задраска с крака по гладката повърхност. Набра се нагоре с напрегнати мускули — и се прехвърли. Никога досега не бе оценявал силата на пановете. Човек тук не би се справил.
Задрапа нагоре и се поряза на стъклата, фина работа беше да се изправи на крака и да намери къде да застане.
Заля го вълна на тържество. Махна на Шийла, невидима сред клоните. — Оттук нататък всичко зависеше от него. Изведнъж разбра, че можеха да изработят нещо като въже от лианите. Така щеше да издърпа и нея тук. Добра идея, но беше твърде късно.
Нямаше смисъл да се бави. Сградата се виждаше отчасти сред дърветата — няколко лампи светеха. Пълна тишина. Бяха изчакали до средата на нощта; разчиташе единствено на вътрешното чувство на Азпан да му подскаже кога.
Погледна надолу. Тъкмо под пръстите му проблясваше жица бръснач, вградена в бетона. Внимателно пристъпи между блестящите линии. Имаше достатъчно място между острите стъкла. Едно дърво спираше погледа му и не виждаше почти нищо под себе си в мътната светлина, която идваше от станцията. Това поне означаваше, че и те не го виждат.
Да скочи ли? Твърде високо беше. Дървото, което го скриваше, беше близо, но не виждаше навътре в короната. Стоеше и мислеше, ала нищо не му идваше наум. А Шийла беше отзад сама и никак не му се искаше да я зарязва там, където дебнеха опасности, за които той дори не подозираше.
Мислеше като човек и забравяше, че притежава способностите на пан.
Давай! Скочи. Изпращяха клонки и той се гмурна в сенките. Клоните одраскаха лицето му. Видя от дясната си страна тъмен силует, сви колене, завъртя се, протегна ръце и се залови за един клон. Дланите му се сключиха около него и разбра, че е твърде тънък, твърде тънък…
Клонът се прекърши. Прозвуча му като гръмотевица. Той пусна клона и започна да пада. Гърбът му се удари в нещо твърдо, той се претърколи, като търсеше къде да се захване. Пръстите му се сключиха около дебел клон и той увисна на него. Най-накрая въздъхна.
Шумоляха листа, люлееха се клонки. Нищо повече.
Висеше сред короната на дървото. Ставите го боляха — галактика от дребни болки.
Хари се отпусна и остави Азпан да се справи със слизането. Беше вдигнал твърде много шум, докато падаше, но не се виждаше никакво движение по широките поляни между него и осветената станция.
Помисли си за Дорс — искаше му се по някакъв начин да й съобщи, че вече е вътре. Докато мислеше за нея, премери на око разстоянието до най-близките дървета и запомни разположението им, за да може да намери обратния път, ако му се наложи да се спасява с бягство.
А сега какво? Нямаше план.
Хари леко подкара Азпан — който беше нервен и уморен, едва успяваше да го контролира — към един триъгълник от храсти. Умът на Азпан беше като бурно небе, раздирано от светкавици. Нямаше точно мисли — по-скоро възли от чувства, които се оформяха и просветваха около крехки сърцевини от тревога. Хари търпеливо призова успокояващи образи, дишането на Азпан се успокои и той едва не пропусна да долови шума.
Нокти, драскащи по застлана с камъни пътека. Нещо тичаше бързо.
Приближиха се до триъгълника от храсти. Напомпани мускули, гладка кожа, яки крака, които изяждаха разстоянието. Бяха добре тренирани да издирват и убиват беззвучно, без предупреждение.
За Азпан тези чудовища бяха непознати и ужасни. Той заотстъпва в паника пред двата връхлитащи куршума от мускули и кости. Черни венци се разкриваха над белите зъби, оголени под бесни очи.
Хари усети как нещо в Азпан се размърда. Древни инстинкти спираха отстъплението, напрягаха тялото. Нямаше време за бягство — трябваше да се бие.
Азпан зае твърда стойка. Двата звяра можеха да атакуват ръцете му, така че той ги изнесе назад, приклекна и сниши брадичка.
Азпан си бе имал работа и преди с четириноги, ловуващи на глутница — това се губеше далеч в родовата му памет, — и знаеше по рождение, че се нахвърлят на протегнати крайници и на гърлото. Кучетата искаха да го прекатурят, да прегризат югуларната вена и да го разкъсат за няколко жизненоважни секунди на изненада.