Страхът на Фондацията
- Автор: Бенфорд Грегори
- Серия: second foundation trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Страхът на Фондацията». Краткое содержание книги:
Най-близкият едър мъжкар се обърна, оголил зъби, и нададе гневен писък. Цялото стадо пое крясъка — дюдюкаха, грабваха тояги и камъни и ги мятаха по Азпан. Един камък го удари по брадичката, клон — по бедрото. Той побягна — Шийла вече тичаше на няколко крачки пред него.
Равианите се втурнаха в атака през поляната. Държаха в ноктите си малки остри камъни. Изглеждаха огромни и яки, но забавиха ход, щом откъм дърветата ги връхлетя порой от писъци и крясъци.
Азпан и Шийла изскочиха на тревата и след тях се втурна стадото панове. Равианите се спряха.
Пановете забелязаха равианите, но дори не забавиха ход.
Продължаваха да преследват Азпан и Шийла с убийствено въодушевление.
Равианите стояха като замръзнали, а предните им лапи мърдаха нервно.
Хари осъзна какво става и пътьом грабна един клон, като подвикна на Шийла. Тя разбра и направи същото. Той се втурна право към равианите, размахал клона. Беше странен, изкривен стар клон, не вършеше никаква работа, но изглеждаше страховит. Хари сякаш бе предният отряд на някоя прииждаща беда.
Сред надигащия се облак прах и общ хаос равианите забелязаха как огромна тълпа разгневени панове изскача от гората.
И побягнаха с пълна пара и писъци към далечните дървета.
Азпан и Шийла ги последваха като тичаха с последни сили. Щом Азпан стигна до първите дървета, се огледа назад — пановете бяха спрели по средата на пътя и продължаваха да крещят яростно.
Махна на Шийла: „Да вървим!“
Поеха по стръмнината нагоре по хълма.
19.
Азпан имаше нужда от храна и почивка — макар и само за да не трепка сърцето му й при най-малкия шум. Шийла и Азпан се бяха вкопчили един в друг високо на едно дърво, шепнеха си и се галеха.
На Хари му трябваше време да мисли. Автосървърите поддържаха телата им живи в станцията. Автоматът на Дорс щеше да защитава ключалките, но колко време бе нужно на шефката на охраната да го надхитри?
Щеше да е умно да ги оставят тук, изложени на опасност и да кажат на останалия персонал, че двама странни туристи поискали наистина дълго потапяне. Нека природата свърши своето.
Мислите му пораждаха тревоги у Азпан и затова ги заряза. По-добре беше да мисли абстрактно. Тук, навън, имаше достатъчно неща, които имаха нужда от проумяване.
Подозираше, че Древните, които бяха заселили тук пановете, гигантилопите и останалите животни, бяха бърникали и в равианите, за да проверят дали не биха могли да превърнат някой по-далечен човекоподобен примат роднина в нещо като човек. Извратена цел, струваше се на Хари, но достоверна. Учените обичаха да бърникат.
Бяха стигнали до лова на глутници, но равианите нямаха други оръдия освен грубо издяланите камъни, с които понякога разрязваха месото, след като повалят плячката.
След още няколко милиона години под мелницата на еволюцията можеха да станат умни колкото пановете. Кой ли тогава щеше да изчезне?
В момента не го беше много грижа. Изпита истински гняв, когато пановете — собственият му животински вид! — се бяха обърнали срещу него, дори и при появата на равианите. Защо?
Мисълта го разтревожи — без съмнение имаше нещо, което трябваше да разбере. Психоисторията трябваше да работи с такива първични, фундаментални импулси. Реакцията на пановете беше тревожно близка до милиард инциденти в човешката история.
Мрази непознатия.
Трябваше да преглътне тази мрачна истина.
Пановете се движеха на малки групи, не обичаха чуждите и се разплождаха най-вече сред своя тесен кръг от няколко дузини. Това означаваше, че всеки появил се генетичен белег можеше бързо да премине във всички членове на стадото чрез вътрешно чифтосване. Ако това помагаше на стадото да оцелее, грубият шанс щеше да избере кой точно да оцелее. Честно си беше.
Но белегът трябваше да не се разводнява. Племе от особено добри хвърляни на камъни можеше да бъде погълнато, ако се присъедини към компанията на няколкостотин пана. Контактът щеше да ги накара да се чифтосват извън първоначалния малък клан. Чифтосване с чужди: генетичното им наследство щеше да се разпръсне.
Да се уцели равновесието между генетичните случайности в малките групи и стабилността на големите — това беше номерът. Някое късметлийско стадо можеше да има късметлийски гени, носещи белезите, които вършеха работа при следващото предизвикателство, поднесено от вечно променящия се свят. Щяха да се справят добре. Но ако тези гени никога не преминеха в повече панове, какво значение имаше?