Нищо друго, освен истината
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Лилова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Нищо друго, освен истината». Краткое содержание книги:
Докато си проправя път из лабиринтите на големия бизнес и политиката в Сан Франциско, в търсене на един мъж, който почти се надява никога да не намери, разяреният и объркан Харди се опитва да разбере защо безупречно вярната му съпруга Франи е толкова лоялна към друг. Каква е тази истина, която може да разделя жена от съпруга й, майка от децата й… и да кара Харди да се чувства толкова безсилен пред гнева на закона?
— Можеш да го направиш, Франи — изрече спокойно. — У Ерин. Можем всички да отидем там. За възстановяване. — И колебливо допълни: — На къщата и на нас самите.
— Не — поклати глава тя.
Стомахът му се сви на топка, но трябваше да попита:
— Какво не?
— Така говориш, но не съм сигурна, че наистина го искаш. Както и онова, което то означава.
— И какво е то?
Тук Франи замълча, пое дълбоко дъх, изпусна го.
— Отново да сме всичко един за друг.
— Но ние сме…
Тя вдигна ръка да го спре.
— Дизмъс, спомни си как беше отначало. Спомняш ли си? И тогава работеше пак така усилено. Водеше разследванията и процесите си и се грижеше за кариерата си. Но най-важното бяхме ти и аз, помниш ли? И ти всеки ден се прибираше колкото се може по-рано, а аз стоях на верандата с Беката и Винсънт и заедно те чакахме. И те се затичваха да те посрещнат, прегръщаха краката ти, щастливи, че татко отново си е у дома. Ти също бе щастлив, че отново сте заедно. Помниш ли? А после ти и аз се прибирахме да ги нахраним, да ги сложим да спят, а после да си говорим и да се смеем и в края на краищата да се любим много по-често, отколкото обратното. Така ли беше? Не си го измислям, нали?
— Да — отвърна тихо той. — Да, така беше.
— И какво се случи?
По това време той вече бе седнал нормално на стола, приведен напред. С лакти на коленете и събрани длани. С превити рамене.
— Не зная, Франи. Всички сме много заети. Определено никой не го е грижа кога се прибирам. Вече дори не ми казвате здрасти, като вляза. Толкова си затънала в „детските работи“, че винаги си грохнала, а ако не става дума за децата, не ти е интересно. Вече не излизаме никъде. Имаме ли изобщо общ живот? — Вдигна поглед към нея. — Приемам предизвикателството ти, Франи. Е, да, вината е най-вече моя за всичко, което казваш. Но тази улица е с две платна.
— И твърдиш, че наистина искаш да се върнеш към всичко това?
Той размисли за миг.
— Не, във всеки случай не към живота ни, какъвто беше допреди седмица. А към нещо по-хубаво, по-близко до някогашния. Но все така с теб и децата.
След продължително мълчание Франи се смъкна от масата и отиде до вратата, където чакаше пазачът. За миг Харди се уплаши, че тя просто ще помоли да я отведат. Но жена му се обърна с лице към него.
— Най-добре ще е — заяви тя — да не ми се налага да говоря.
И почука на пазача.
Глицки го нямаше в кабинета му. И изобщо в „Убийства“ нямаше никой, което бе малко странно в десет часа сутринта в понеделник. Харди се настани на едно от следователските бюра и отвори куфарчето си.
Смяташе, че тази сутрин много добре се е справил с бележките на Грифин, а сега ще извади своите и ще отдели малко време да прехвърли записките си за откритията на Канета. Спря, още преди да е започнал.
Осъзна.
Мари Демпси. Канета му бе казал за откритието си, че тя е била секретарка на онзи застрахователен агент Тилтън. Че тя всъщност е напуснала в резултат на решението, взето от застрахователя да задържи изплащането на застраховка „Живот“ за Брий, докато не бъде доказано, че Рон не е замесен в смъртта й.
И тъй, ето я тази жена, останала без работа в застрахователната компания, да звъни два — не беше ли три — пъти на Рон Бомонт в течение само на два дни. Тя не му звънеше, за да го преведе през процедурата на иска за изплащане. Струваше му се, че са минали седмици, макар всъщност да бяха само няколко дни, а вниманието на Харди бе съсредоточено върху Франи, докато бе слушал обажданията в надстройката, но си спомняше, че остана с впечатлението, че Мари звъни по личен повод, а не по работа.
Пресегна се към телефона на бюрото и набра „Информация“.
— Говори Петиция. В кой град, моля?
— Да. В Сан Франциско. Ако обичате, телефонния номер на Мари Демпси.
— Бихте ли го повторили буква по буква, господине?
Той го повтори, а търпението му бе на изчерпване.
Демпси в края на краищата не беше като Албъкърк, що се отнася до правописа. Но Петиция най-после записа.
— Не намирам никаква Мари Демпси, господине. Знаете ли на коя улица живее?
— Не. Ами ако опитате просто с инициалите?
— С „М.“ ли?
Харди изскърца със зъби.
— Да, точно така.
— Открих десет, не, единайсет М. Демпси.
— Добре — отвърна той. — Ще запиша всичките.
— Съжалявам, господине. Имам право да диктувам само два номера наведнъж.
— Моля ви, Петиция, много е важно. Може би от това зависи животът на много хора. Не се шегувам. Не можете ли все пак да ми ги дадете?
— Съжалявам, господине. Наистина нямам право да давам подобни сведения. Бихте ли искали да говорите с някого от началниците?