Нищо друго, освен истината
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Лилова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Нищо друго, освен истината». Краткое содержание книги:
Докато си проправя път из лабиринтите на големия бизнес и политиката в Сан Франциско, в търсене на един мъж, който почти се надява никога да не намери, разяреният и объркан Харди се опитва да разбере защо безупречно вярната му съпруга Франи е толкова лоялна към друг. Каква е тази истина, която може да разделя жена от съпруга й, майка от децата й… и да кара Харди да се чувства толкова безсилен пред гнева на закона?
— Но Грифин сигурно е получил записите, нали? Не постъпвате ли така?
— Надявам се, че е така — отвърна Глицки, — макар че не бих си заложил ранчото.
— И къде са те тогава?
— Ако ги е събрал, ще са при нещата, които са у теб.
— Аха. Виж дали ще се сетиш къде са.
Глицки въздъхна.
— Бюрото му е разчистено, Диз. Всичко е отнесено някъде. Предполагам, че материалите, свързани с неговите случаи, са при новия екип.
— Може би са в една от торбите от багажника, вече с етикети?
— Тогава сигурно са долу в камерата с уликите. — Повторна въздишка. — Смяташ, че има някаква връзка с телефона на Кери ли?
— Ще умра от кеф, ако има. — Харди се подвоуми. — Кандидатът наистина почва да ми харесва.
— Още снощи ти казах: може дори да гласувам за него.
— Нямах това предвид.
— Така е — съгласи се Глицки. — Разбрах какво имаш предвид.
След като затвори, Харди се върна на дивана при бележките си. Беше стигнал до последния пълен ден от живота на Грифин и под „неделя“ откри каквото се бе надявал: „Бокс Т., Ембарк. 2,10/5, 830. Бърн или Браун. $!!-??“
Предишния път допусна, че става дума за пощенска кутия в някой от небостъргачите по „Ембаркадеро“. Сега обаче видя бележката в нова светлина. Не беше „Бокс Т.“. Беше „Бакс. Т.“.
Бакстър Торн. Сега вече Харди съобрази, че бележката се отнася за среща в осем и половина сутринта в офиса на Торн на „Ембаркадеро“.
Взря се в нечетливата бележка. Ето го най-после Торн, свързан с Брий в разследването на Грифин. Дали инспекторът наистина е ходил да разпитва Торн в утрото на смъртта си? Дали не са излезли за кратка разходка с кола?
Внезапно му се наби в съзнанието една подробност. Изпъна гръб и погледна часовника си. Най-после бе станало осем, дори малко повече. Джеф Елиът му бе казал, че първата му работа тази сутрин е да си уреди среща с Торн и на нея възнамерява да му пусне въдицата, после рязко да смени курса и да го притисне до стената.
Харди полушеговито бе предупредил Джеф да вземе мерки и да не ходи сам. Сега вече не му бе до шеги.
Позвъни в дома на Джеф и никой не отговори. На личния телефон на репортера в „Кроникъл“ остави съобщение, а после провери в телефонната централа. Не, господин Елиът още го нямало. Господинът ще остави ли бележка?
Харди мигом грабна якето си. На вратата се закова, после се върна при бюрото.
След трийсет секунди, въоръжен, хвърчеше надолу по стъпалата и само за миг се спря на рецепцията.
— Дейвид дойде ли вече?
Филис отговори с обичайния си леден тон:
— Все още не. От сутринта не съм се чувала с него.
— В съда ли е?
Зорките й очи се впиха в него.
— Нямам представа, господин Харди. Не ми се е обаждал.
— Ох, да бе. — Харди си помисли колко е тъжно, че някой ден със сигурност ще убие Филис. — Май вече ми казахте.
— Два пъти.
— Така е. — Но не се сдържа: — Значи да разбирам, че го няма?
Макар от кантората му до „Ембаркадеро“ да имаше петнайсет-двайсет преки, нямаше смисъл да се качва на колата. Сутрешното задръстване и паркирането, след като пристигне, щяха да му отнемат повече време, отколкото ако отиде пеш.
Ето защо дишаше тежко от ускореното ходене. Освен това му бе студено заради мъглата и усещаше болезнено стържене в стомаха си — от вчера на обяд, от онези няколко хапки вкусна изстинала царевична питка, не бе слагал нищо в уста.
В справочника „Фюълс Мениджмънт Консорциум“ бе вписан на двайсет и втория етаж и асансьорът го откара там за секунди. Офисът изобщо не изглеждаше плашещ. Изобилие от стъкла — тия тук хвърчаха в облаците. Модерни мебели, преградени работни места, писклива музика в стил „ню ейдж“. Суетенето и жуженето на натоварено работно място.
— С какво мога да ви помогна? — Жената на рецепцията бе съвсем млада, може би дори под двайсет, и се усмихваше сърдечно.
Харди й отвърна със същото и си пофантазира какво би било, ако някой с ведро присъствие, за разлика от Филис, посреща посетителите на работното му място.
— Тук ли е господин Торн?
— Съжалявам, но точно в момента има среща. Все пак бих могла да предам името ви. Имате ли определен час?
— Не, нямам. Бихте ли ми казали дали случайно при него не е Джеф Елиът? Репортер от „Кроникъл“?
Тя сведе очи, хапейки устна — очевидно бе, че иска да постъпи правилно, а не знаеше дали следва да му дава подобни сведения. Харди й се усмихна, каза й името си.
— Аз съм приятел на господин Елиът. Със сигурност ще му хареса, че съм тук.
Навън бе студено заради натежалия от мъгла вятър, но в просторния ъглов кабинет на Бакстър Торн цареше направо арктически студ. Изпълнителният директор на ФМК в никакъв случай не бе едър човек, а зад обширното си, изискано бюро изглеждаше съсухрено, заядливо, злонамерено джудже.