Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
Разбира се, че ме наблюдаваха. По-късно — прекалено късно — си припомних двата месеца, прекарани във Фриско, и осъзнах, че кан-той са ме следили през цялото време.
— Отрепките.
ОСЕМ
— Ермитидж и двама други хуми ни посрещнаха пред хотел „Марк Хопкинс“ — каза гласът от немския магнетофон. — Никога няма да забравя датата — беше Халоуин през 1955. Пет часа следобед. Аз, Джейс Макгавърн, Дейв Итауей, Дик… не мога да се сетя за фамилията му, той умря след шест месеца — Хъма каза, че е пневмония и останалите от ки’-каните го подкрепиха („ки’-кан“ означава лайняни хора или лайнари, ако ви интересува), но човечецът се беше самоубил и аз знаех това. Останалите… помните ли доктор номер две? Останалите бяха като него. „Не ми казвайте това, което не искам да узная, сай, не обърквайте представата ми за света…“ Както и да е, последната бе Таня Лийдс. Кораво девойче, ей…
Пауза и изпукване. Явно беловласият мъж бе спрял магнетофона. После гласът му се върна; сякаш звучеше по-бодро отпреди. „Сега сигурно ще претупа останалата част“ — помисли си Еди и тази идея му подейства разочароващо. Какъвто и да беше Тед, никой не можеше да отрече, че бе дяволски добър разказвач.
— Ермитидж и колегите му ни качиха в един голям форд-комби и се отправихме навътре в континента — към някакъв град на име Санта Мира. Имаше само една павирана улица — главната;
— останалите не бяха асфалтирани. Сещам се, че видях много нефтени кули, които приличаха на огромни богомолки… въпреки че вече се мръкваше и те не бяха нищо повече от силуети, открояващи се на фона на небето.
Очаквах да зърна някаква гара или поне автобус с табелка „ЧАСТЕН ПРЕВОЗ“… ала вместо това ни стовариха в това товарно депо с надпис „ПРЕВОЗИ — САНТА МИРА“ и аз получих една мисъл, ясна като бял ден, от Дик еди-кой си — „Докараха ни тук, за да ни убият, ще ни убият и ще задигнат нещата ни.“
Ако не си телепат, не знаеш колко страшно може да звучи подобно нещо. Как абсолютната убеденост на този, който ти е изпратил мисълта… те обсебва. Видях как Дейв Итауей пребледнява и въпреки че Таня не издаде нито звук — както ви казах, тя бе кораво девойче — в комбито бе достатъчно светло, за да видя сълзите в очите й.
Наведох се през нея, хванах ръцете на Дик и ги стиснах, когато той се опита да ги измъкне. Изпратих му: „Не ни дават по четвърт милион долара на всекиго (при това на сигурно място в «Моряшката банка»), за да ни закарат в пустошта и да задигнат часовниците ни.“ „Аз дори нямам часовник — включи се Джейс Макгавърн. — Заложих своя «Груен» преди две години в Албъкърк и когато реших да си купя нов — значи около полунощ миналата вечер, — всички магазини бяха затворени, а и аз впрочем бях прекалено пиян, за да се смъкна от столчето на бара.“
Това ги накара да се поотпуснат малко и всички се засмяхме. Ермитидж попита за какво се смеем и това ни накара да се почувстваме още по-добре, защото имахме нещо, което те нямаха — можехме да общуваме по начин, недостъпен за тях. Отвърнах му, че няма нищо, сетне стиснах още веднъж ръцете на Дик. Имаше ефект. Аз… спомогнах му, предполагам. Това беше първият път, когато го направих. Първият от многото. Това е една от причините да бъда толкова уморен — цялото това спомагане много изтощава човека.
Ермитидж и другите двама ни поведоха към депото. Беше напълно изоставено, а в далечния край се виждаше занемарена постройка, в която имаше врата. На нея личаха две думи, изписани с тебешир, придружени от рисунки на луни и звезди. „СТАНЦИЯ ТЪНДЪРКЛАП“, гласеше надписът. Що за станция бе това — нямаше релси, нямаше автобуси, нямаше дори и друг път освен този, по който бяхме дошли… От двете страни на вратата имаше прозорци, а зад сградата — изоставени, порутени бараки, от повечето от които бяха останали само гредите.
„Защо отиваме там?“ — попита Дейв Итауей, а един от придружителите на Ермитидж му рече:
„Ще разбереш.“ — И наистина разбрахме.
„Първо дамите“ — рече Ермитидж и отвори вратата.
От другата страна също беше тъмно, но мракът като че ли беше различен. Тъмнината беше по-тъмна. Ако сте виждали Тъндърклап през нощта, значи знаете какво имам предвид. И звучеше различно. Старата ни дружка Дик май поразмисли и се обърна, ала един от спътниците на водача ни извади пистолет. Никога няма да забравя какво каза Ермитидж тогава, защото беше толкова… мило.