Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
— Защото талантът не стои мирен, той просто не знае как да стои мирен — обяснява спомощникът. — Независимо дали е талант за отваряне на сейфове, четене на мисли или делене на десетцифрени числа наум, той крещи да бъде използван. Никога не млъква. Ще те разбуди от най-дълбокия ти сън, крещейки: „Използвай ме! Използвай ме! Използвай ме! Писна ми да седя без работа! Използвай ме, тъпанар такъв, използвай ме!“
Джейк избухна в смях. Той прикри устата си с ръце, ала това не помогна — цялото му тяло се тресеше. Ко го изгледа с черните си очи, около които плуваха златисти пръстени, и се озъби зловещо.
Там, в кабинета с плисираните полички, килнал меката си шапка над късо подстриганата си коса, Ермитидж пита Бротиган дали някога е чувал за „Южноамериканските трудоваци“. Когато Тед отговаря отрицателно, Ермитидж му казва, че консорциум, създаден от богати южноамерикански бизнесмени, предимно бразилци, наема група американски инженери и строителни работници през 1946 година — над сто души — за четиригодишен срок и при различни трудови възнаграждения в зависимост от изпълняваната длъжност, но с изключително щедро заплащане. На човек, който работи с булдозер например, му плащали по двайсет хиляди щатски долара годишно, което е било доста добър доход за онова време. Ала има и още — премиални на стойността на годишната заплата. Общо сто хиляди. Стига да се спази следното условие — отиваш там, бачкаш и не се връщаш, докато не изтече четиригодишният срок или работата не приключи. Имаш два почивни дни всяка седмица, също като в САЩ, и право на отпуск всяка година, също като в САЩ, но в пампасите. Не можеш да отидеш в Северна Америка (или дори в Рио), докато не изтече четиригодишният договор. Ако умреш в Южна Америка, оставаш там — никой няма намерение да плаща, за да закара драгоценния ти труп до Уилкс-Бар. Още в самото начало получаваш половината мангизи — петдесет хилядарки — плюс шестдневен период, през който можеш да ги правиш каквото си искаш — да ги изхарчиш, да ги вложиш в банка, да ги инвестираш или да си бършеш задника с тях. Ако решиш да ги инвестираш, тези петдесет хиляди ще са станали седемдесет и пет бона, когато излезеш от джунглата с убийствен тен, съвсем ново снаряжение от мускули и безброй истории за разказване. И, естествено, след като излезеш навън, вече можеш да се радваш и на онова, което английските моряци наричат „другата половина“.
Сегашната оферта била същата, поясни Ермитидж. Само дето авансът бил двеста и петдесет хиляди долара, а „другата половина“ — половин милион.
— Което звучеше невероятно — каза гласът на Тед от магнетофона. — И как няма да звучи невероятно, за Бога! Едва по-късно разбрах колко евтино всъщност им излизахме дори и при тези суми. Динки е особено красноречив по въпросите за тяхната стиснатост… под „тяхната“ имам предвид бюрократите на Краля. Динк казва, че Пурпурният крал се опитва да заличи цялото сътворение, вмествайки всички разходи в предварително планирания си бюджет, и естествено е нрав, ала не мисля, че устатият младеж разбира — макар че надали ще го признае, — че ако предложиш твърде много на някой човек, той просто няма да ти повярва. Или в зависимост от въображението си (повечето телепати и бъдновидци нямат никакво въображение) ще бъде неспособен да ти повярва. В нашия случай договорът беше за шест години (този срок можеше да бъде удължен) и Ермитидж искаше веднага да му кажа какво е решението ми. Малко техники са толкова успешни, уважаема лейди и джентълмени, като тази, при която първо объркваш жертвата си, после пробуждаш алчността й, а накрая предприемаш мълниеносна атака.
Тази техника успя и при мен — веднага се съгласих. Ермитидж ми каза, че обещаният ми четвърт милион ще бъде депозиран в „Моряшката банка“ в Сан Франциско още този следобед и ще мога да разполагам с него в мига, в който се появя там. Попитах го дали трябва да подписвам някакъв договор. Той ми подаде една от ръцете си — дебела като самун шунка — и ми рече, че това е нашият договор. Попитах го къде ще ходя и какво ще правя — въпроси, които определено трябваше да бъдат зададени по-рано, но просто бях прекалено смаян, за да се сетя за тях.
Освен това си мислех, че знам. Смятах, че ще работя за правителството. Нещо свързано със Студената война. В телепатичния клон на ЦРУ или ФБР, базиран на някой остров в Тихия океан. Даже си помислих, че от това би излязла страшна радиопиеса.
„Ще заминеш далеч, Тед, но същевременно ще си на една врата разстояние оттук — информира ме Ермитидж. — Засега това е всичко, което мога да ти кажа. А, и гледай да си държиш устата затворена за уговорката ни през осемте седмици, докато… хммммм… заминеш. Недей да забравяш, че който се разпява, после съжалява. И с риска да пробудя параноята ти, запомни, че те наблюдаваме.“