Друидите на Шанара

XXIV

Тази нощ не се върнаха в обичайното си скривалище. Вече бе паднал здрач и нямаше как да прекосят целия път обратно през града, без да се изложат на опасност. Намериха една сграда наблизо, ниска квадратна постройка с тесни виещи се коридори и стаи с по две врати, тъй че да могат да избягат, когато Гризача се появи. Седнаха вътре и затвориха всички врати и прозорци, като успяваха да виждат на не повече от метър разстояние един от друг, после хапнаха сушени плодове и зеленчуци, баят хляб и малко вода, опитвайки се да се освободят от витаещия покрай тях призрак на Каризман. Мъртвият певец се явяваше в спомените им, в неизречените думи и в приглушения тих ромон на далечните океански вълни. Лицето му се привиждаше в собствените им сенки, гласът му шепнеше в техните дихания. Уокър Бо гледаше Куикнинг без да я вижда. Мислите му бяха отправени към Каризман. Укоряваше се, че бе пуснал певеца да върви, вместо да го спре. Когато Куикнинг докосна ръката му, той почти не усети допира на пръстите й. И макар че почувства мислите й, не им обърна особено внимание. Чувстваше се изсмукан, празен и невероятно самотен.

По-късно, когато тя заспа, той отново доби усещане за присъствието й. Самообвиненията му се бяха изчерпали, мъката бе стихнала. Сянката на Каризман бе изчезнала, оттеглила се най-сетне в друго време и място. Чувстваше се като в тъмна кутия. Камъкът на стените на тавана и пода го притискаше. Тишината го задушаваше. Времето сякаш отмерваше стъпките на собствената му смърт. Нима смъртта не беше съвсем близо и до тях? Той гледаше момичето, което спеше до него, гледаше как гърдите й се вдигат и отпускат, докато дишаше, обърната на една страна, обвила глава с ръката си, с отметнати назад светли коси. Наблюдаваше бавния, отмерен ритъм на пулса й по тънката вена на шията. Разглеждаше ямичките на лицето й, над които бяха легнали сенки, проследи очертанията на тялото й под дрехите, които не успяваха да скрият неговото съвършенство. Нейният живот също бе крехък, въпреки цялата й магия. И той не можеше да преодолее усещането си, че независимо от доверието, което тя имаше в своя баща и повелята, с която ги бе довела тук на север, нея я грози гибел. Това бе неуловимо чувство и бе трудно да му се довери, но то се коренеше в инстинктите му и беше породено от магията, наследена от Брин Омсфорд, магия, която идваше и си отиваше в зависимост от вярата в собствените му сили. Не можеше да я пренебрегне. Животът на Куикнинг беше в опасност, а той не знаеше как да й помогне.