Друидите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Друидите на Шанара». Краткое содержание книги:
Той стисна зъби. Глупаво беше да мисли, че може да стане Друид, дори ако го искаше, дори ако имаше воля за това, дори ако призракът, от който толкова се страхуваше през всичките тези години, се окажеше самият той.
Глупаво! Очите на Уокър проблеснаха. Той оглеждаше сенките на стаята, опитвайки се да избяга от отчаянието си. Къде бяха отговорите, които му трябваха? Дали Куикнинг криеше тези отговори? Дали те бяха част от истината, която тя крие? Знаеше ли тя какво ще се случи с него? Той се отправи към нея с намерението да я разтърси и да я събуди, но после се въздържа. Не, разсъди той. Нейното знание беше толкова малко и несъвършено, колкото и неговото собствено. Куикнинг само предчувстваше някои възможности, предвиждаше онова, което може да се случи. Нейните прозрения приличаха на неговите. Тъкмо това бе причината да я чувства толкова близка, поради тяхната споделена магия. Положи усилие да успокои мислите си и се загледа в нея, сякаш щеше да я погълне с очи. Почувства някаква топлота и сърдечност, докато я наблюдаваше в съня й, така открита и беззащитна. Това му напомни чувството, което бе имал към майка си като малък. Когато имаше нужда от сигурност и успокоение. По някакъв начин тя му разкриваше неговото бъдещо аз. Показваше му възможностите на онова, което би могъл да бъде. Пред него се разгръщаха потенциалните възможности, които можеше да опита. Беше като глина, която трябваше да бъде оформена, но му липсваха сечива и познание. Куикнинг се опитваше да му даде и двете.
Задряма за известно време, все още облегнат на стената, със свити ръце и крака, сгушил лице в дрехата си. Когато се събуди, Куикнинг го наблюдаваше. Те двамата се гледаха безмълвно един миг, всеки търсейки погледа на другия, за да отгатне неговите нужди.
— Ти се страхуваш, Уокър Бо — каза накрая момичето.
Уокър почти се усмихна.
— Да, Куикнинг. Винаги съм се страхувал. Страхувал съм се през целия си живот, тъкмо от това, което се случва сега. Бягал съм от него, крил съм се, прогонвал съм го, молил съм го да изчезне. Борил съм се да го подтисна. Стремежът да държа живота си в пълен контрол беше техниката, която най-много помогна. Ако можех да определям сам своята съдба, то не би имало власт над мене. Миналото щеше да бъде оставено на другите, настоящето щеше да ми принадлежи.
Той опъна крака.
— Друидите са засегнали живота на цели поколения хора от Омсфорд, на децата на Шанара. Били сме използвани от тях, заставяни да служим на техните интереси. Те са променили нашата същност. Те са ни накарали да се превърнем в роби на магията, а не в хора, които я владеят. Те са променили структурата на съзнанието, на телата ни, на духа ни. Те са ни преобразили. Но това не им стига. Погледни какво очакват сега от нас! Виж какво очакват от мене! Аз трябва да преодолея ролята си на роб и да се превърна в господар. Трябва да взема Черния камък на Елфите — една магия, която не мога да разбера. От мен се иска да го използвам, за да върна изчезналия Паранор. Но дори и това не е достатъчно. Трябва да върна и самите Друиди. Но Друидите ги няма. Има ме само мене. А щом съм само аз…
Той се задави от думите си. Загуби решимостта, с която бе започнал. Търпението му изневери. Гневът се завърна като сурово и отчаяно ехо в тишината.
— Кажи ми! — примоли се той, като се опитваше да овладее порива си.
— Но аз не зная — промълви тя.
— Трябва да знаеш!
— Уокър…
Сълзи се появиха в очите му.
— Не мога да бъда това, което Аланон иска от мене — онова, което ме задължава да бъда! Не мога!
Той бързо и дълбоко си пое дъх, за да се успокои.
— Виждаш ли, Куикнинг, ако от мен се иска да възстановя Друидите като стана Друид, ако трябва да направя това, защото е единственият начин за оцеляването на Расите срещу Шадуините, то трябва ли да бъда такъв, какъвто те някога са били? Нима требва да подчиня на своите желания онези, на които се правя, че помагам, онези другите, които са като Пар Кол и Рен Омсфорд? И то за всички бъдни поколения. Ако трябва да бъда Друид, нужно ли е да постъпя така? Няма ли друг начин?