Бялата ръкавица
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бялата ръкавица». Краткое содержание книги:
Уидърс затвори вратата след нея, без да влиза вътре за фенера си. В този миг светлината не му бе необходима, а и не искаше да губи време. За лампата той можеше да се върне кога да е след приятното занимание, с което си представяше, че ще бъде зает сега.
Той се забави само за да затвори резето — страхуваше се да не би затворникът да се опита да излезе.
Това му отне по-малко от десет секунди, но макар че се забави малко, изгуби очакваното удоволствие.
Когато заключи вратата и се извърна, чу външната врата да се отваря и след миг видя загърнатата с наметка фигура на любимата си да се откроява в отвора. Ти излезе, като тръшна вратата след себе си!
Надявайки се, че все още може да има възможност да получи целувката, Уидърс изтича до входа и като отвори вратата, бързо излезе навън.
— Виж я ти хитрушата! — промълви той, като се взираше в тъмнината. — Отиде си! Госпожице Бетси! Госпожице Бетси! Къде си, момиче? Няма ли да се върнеш и да изпълниш обещанието си?
Докато отправяше молбата си, стори му се, че видя фигурата й на няколко ярда от вратата, откъдето в следващия миг тя изчезна тайнствено, сякаш потъна в земята!
Никой от въпросите му не получи отговор. Но той говори така тихо, че едва ли някой го чу. Не смееше да вика високо, защото гласът му можеше да привлече часовоя от вътрешния двор.
— Виж я ти хитрушата! — повтори той още веднъж. — Отиде си и ме излъга за целувката. Но това не е толкова важно — продължи Уидърс, опитвайки се да се самоуспокои. — Утре ще я нацелувам колкото ми се ще. Страхувала се е да не задържа дамата да чака и да не би да не получи обещаните пари. Може би е права. Тя знае, че ще ме види пак — затова нека върви.
И с тази успокоителна мисъл той се върна в коридора с намерение да прибере лампата от стаята на затворника.
Глава XLIV. Неочаквана среща
Докато вървеше по коридора, Уидърс се сети, че беше оставил външната врата отключена. А тъй като и вратата на склада не беше заключена, имаше опасност затворникът да избяга.
Той знаеше, че ръцете и краката на затворника са здраво вързани, но през войнишката си служба беше виждал не един вързан пленник да се освобождава.
За да бъде по-сигурен, той се върна към външната врата с намерение да я заключи.
Когато сложи ръка на ключалката, хрумна му да по гледно още веднъж навън в тъмнината.
Възможно е въпреки всичко Бетси да се върне? Бягството й може би, беше само шега, с която искаше да го подразни? За всеки случай той ще погледне навън. Вреда от това нямате да има. С това решение той застана в полуотворената врата и се загледа в тъмнината.
Едва ли беше стоял така и десетина секунди, когато пред очите му се появи нещо, което го накара да възкликне радостно.
Беше фигурата на жена — загърната в наметка с качулка, — която се задаваше от ъгъла и приближаваше към мястото, където се намираше той.
Кой друг можеше да бъде освен Бетси?
— Добре! — извика Уидърс. — Не си е отишла въпреки всичко. Ето я, завива покрай къщата. Мислех, че си тръгна по друг път, но съм имал грешка. Да, тя е наметката и качулката са нейните! Трябваше да се сетя, че няма да си отиде, без да получи целувката. Радвам се. Една птичка в ръката струва колкото две в храсталака.
Докато войникът се радваше на завръщането на своята любима и се усмихваше за предстоящата обещана целувка, наметнатата фигура стигна до вратата и спря па няколко крачки от него.
— Мислех, че сте си отишли и сте ме излъгали, госпожице Бетси — каза той, пристъпвайки към нея. — Много любезно от ваша страна, че се върнахте. А изглежда като че се боите. Не се страхувайте да се приближите. Хайде, елате по-близичко и ми дайте обещаната целувка. Хайде, бъдете добро момиче!
Той тъкмо се готвеше да разтвори ръце и да предложи желаната прегръдка — поне така си мислеше той, — когато светкавица ярко блесна и откри, че застаналата пред него фигура не е селското момиче с червената наметка, с което преди малко се бе разделил, а една дама, богато облечена в коприна, атлаз и кадифе!
По тънките бели пръсти, които се подаваха от наметката и задържаха качулката плътно затворена до брадата, при светлината на светкавицата той видя да проблясват искрящи скъпоценности.
Ясно беше каква личност стоеше пред него.
Без съмнение някоя високопоставена дама — „дама от висшето общество“.
Когато забеляза грешката си, през ума на изненадания часовой минаха няколко мисли, породени от случката.
— Сигурно е тази, която изпрати Бетси. Тя трябва да е! Изгубила е търпение и е дошла. Предполагам, че ще иска да влезе при него и да го види. Добре! Нямам нищо против да я пусна срещу една целувка, макар че бих предпочел да я получа от Бетси.