Странник в странна страна
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странник в странна страна». Краткое содержание книги:
Късно в четвъртък Майк се събуди и изведнъж АБВГ започнаха да пърхат около него, готови да бъдат „прах под колесницата му“. Сетиха се и за задълженията си към Джубал, така че той предпочете по-малкото зло и забрави смутното време. Позволи си само киселата мисъл, че ако реши да се перчи, Майк може да им вдигне заплатите петорно само с една картичка до Дъглас… но това нямаше значение за момичетата.
Домашното спокойствие се върна в имението и Джубал се примири, че друг е хванал юздите. Получаваше си гозбите навреме, по-вкусни от всякога. Викнеше ли „Дежурната!“, момичето се явяваше на секундата — със светнали очи, преливащи от щастие.
Най-интересна му беше промяната у самия Майк. Преди бурната седмица момчето беше ненормално послушно и сговорчиво. Сега пък се отличаваше с такава самоувереност, че Джубал би я нарекъл „празноглавство“, ако Майк не бе останал вежлив и добросърдечен.
Приемаше поклонението на момичетата като свое естествено право, вече изглеждаше по-възрастен от годините си, говореше напористо, а не срамежливо. Джубал реши, че Майк се е влял в редиците на човешката раса. Можеше да изпише пациента от болницата.
И веднага си напомни, че едно нещо липсва — Майк не се смееше. Усмихваше се на шегите и понякога не питаше в какво е солта на вица. Беше неизменно весел… но не се смееше на глас.
Джубал не искаше да преувеличава значението на този недостатък. Пациентът вече беше здрав физически и психически… и се превърна в човек. Само преди броени седмици не би заложил на благоприятния резултат. Скромността не му позволи да си припише заслугите, по-скоро оздравяването се дължеше на момичетата. Или само на една от тях?
Всеки ден повтаряше на Майк, че е желан в дома му… но че трябва и да се разшета по света, щом се почувства готов. Значи не биваше да се изненадва, когато веднъж на закуска Майк обяви, че си тръгва. Обаче се изненада. И с още по-силно учудване установи, че му е мъчно.
Прикри смущението си, като притисна ненужно салфетката към устните си.
— И кога?
— Тръгваме още днес.
— Хъм. Множествено число. Ние с Дюк и Лари сами ли ще трябва да си готвим?
— Обсъдихме това. Джубал, имам нужда от някой с мен. Още не знам как и какво правят хората… Допускам грешки. Трябва да е Джил, защото тя иска да продължи с марсианския език. Но може да е Лари или Дюк, ако не можеш да се лишиш от момичетата.
— О, все пак имам думата?
— Джубал, ти ще решиш.
(„Синко, ти май изрече първата лъжа в живота си. Съмнявам се, че бих успял да задържа дори Дюк, ако ти хрумне да го отмъкнеш.“)
— Е, и аз мисля, че най-добре Джил да дойде с тебе. Чуйте, хлапета… Този дом е ваш.
— Знаем. И ще се върнем. Пак ще споделим водата.
— Ще я споделим, синко.
— Да, татко.
— Какво?!
— Джубал, в марсианския липсва думата „баща“. Но наскоро грокнах, че ти си мой баща. И на Джил също.
Джубал стрелна Джил с поглед.
— Ъ-ъ… да, грокнах. Пазете се.
— Добре. Да вървим, Джил.
Когато Джубал се надигна иззад масата, двамата вече не бяха в имението.
Двадесет и шеста глава
Най-обикновен карнавал — въртележки, захарен памук, все същите втръснали примамки, измъкващи долари от баламите. Лекцията по сексология се съобразяваше с преобладаващото местно мнение за теорията на Дарвин, танцьорките се разсъбличаха, доколкото местните закони позволяваха, Безстрашният Фентън правеше своя смъртоносен скок в миниатюрния басейн от главозамайваща височина. Липсваше сценичен телепат, но затова пък имаха магьосник. Нямаха брадата дама, но разполагаха с полумъж-полужена. Вместо гълтач на саби имаше огнедишащ факир, а на мястото на татуирания от глава до пети бабаит беше жена, която освен това укротяваше змии и във върховния миг се появяваше „абсолютно гола!… покрита само с екзотични картини!“ И всеки балама, открил неизползван квадратен сантиметър от шията й надолу, щеше да получи за награда двадесет долара.
Никой не взе наградата. Госпожа Пайвонски позираше „абсолютно гола“… и увита в четириметрова боа-удушвач на име Медената кифличка — толкова майсторски, че нито един местен проповедник не намери за какво да се заяде. От предпазливост (пак заради боата) стоеше по средата на ограден с брезент квадрат, където пълзяха десетина кобри.
Пък и осветлението не го биваше много.
Но рекламите за госпожа Пайвонски бяха съвсем честни. До самата си смърт нейният съпруг работеше в своето студио за татуировки в Сан Педро. Когато настъпваше оскъдица от клиенти, занимаваха се един с друг. И след време просто нямаше къде да бъдат нанесени нови картини по тялото й. Тя се гордееше, че е най-украсената жена в света — произведение на най-великия художник (собственото й убеждение за нейния покоен съпруг).