Странник в странна страна
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странник в странна страна». Краткое содержание книги:
— Спят. Бен и Смрадльо си тръгнаха преди час.
— О, така ли…
Майк се разочарова, искаше да обясни на Махмуд новото си грокване.
— Би трябвало и аз да поспя, но исках да хапна нещо. Ти гладен ли си?
— О, много!
— Ела да си вземем от пушеното пиле и каквото още намерим.
Напълниха изобилно цял поднос.
— Я да го изнесем навън. Доста е топло.
— Да, така е по-добре — съгласи се Майк.
— Може и да се плува на такова време. Истинско циганско лято. Ще включа лампите.
— Недей. Аз ще нося храната.
Майк виждаше в почти пълен мрак. Джубал каза, че сигурно се дължало на условията, в които се е развивало зрението му. Майк грокна, че това е вярно, но и наставниците му го бяха научили как да гледа. Не забелязваше дали нощта е топла. Щеше да се чувства добре и гол на връх Еверест, но водните му братя имаха лоша поносимост към промените в температурата и налягането. Съобразяваше се с тази слабост, откакто узна за нея. Все пак очакваше с нетърпение снега, за да види сам как всяко кристалче от водата на живота е единствено и неповторимо… И да ходи бос по снега, да се търкаля в него.
Но сега беше доволен, че нощта е топла и още повече се радваше на приятното присъствие на водния брат.
— Добре, вземи подноса. Ще включа подводните прожектори. Ще ни стигнат да виждаме яденето.
— Чудесно!
Майк обичаше да гледа играта на лъчите през водата. Беше добро, красота. Похапнаха до басейна, после се излегнаха в тревата и се загледаха в звездите.
— Ето го Марс. Или е Антарес?
— Това е Марс.
— Майк, какво правят на Марс?
Той се поколеба. Въпросът беше твърде обширен, за да вмести отговора в оскъдицата на английския език.
— В южното полукълбо е пролет, там учат растенията как да растат.
— Учат ги да растат ли?
Чудеше се как да обясни.
— И Лари ги учи. Помагал съм му. Но моите хора… тоест, марсианците… вече гроквам, че вие сте моите хора… учат растенията по друг начин. В другото полукълбо застудява и сега събират нимфите, които са оцелели през лятото, за да бъдат оплодени и да продължат растежа си. — Замисли се. — Един от хората, които останаха на екватора, се е обезтелесил и другите са опечалени.
— Да, чух по новините.
Майк не беше чул. Не знаеше за този факт, преди да отговори на въпроса.
— Не бива да скърбят. Господин Т. У. Букър, кулинарен техник първи клас, не е опечален. Старите са го обгърнали.
— Познаваше ли го?
— Да. Той имаше свое лице, тъмно и прекрасно. Но тъгуваше по дома си.
— О, колко лошо! Майк… а ти тъгуваш ли за Марс?
— Отначало ми беше мъчно за моя дом. Винаги бях самотен. — Обърна се към нея и протегна ръце. — Но сега не съм сам. Гроквам, че никога повече няма да бъда сам.
— Мили Майк…
Целунаха се. След време водният брат прошепна задъхано:
— Олеле! Беше почти като първия път.
— Добре ли си, братко?
— Да. О, да! Целуни ме пак.
След още много време, дори според космическия часовник, тя каза:
— Майк, ти… Всъщност, знаеш ли…
— Да. Това е сближаване. Ние се сближаваме.
— Да… Отдавна съм готова… Божичко, всички бяхме готови, но… все едно, миличък. Обърни се мъничко насам, ще ти помогна…
Сляха се, грокваха заедно, а Майк изрече тихо и ликуващо:
— Ти си Бог.
Отговорът не беше с думи. Грокването ги сближаваше все повече и Майк се почувства почти готов да се обезтелеси, но нейният глас го върна:
— Ох!… Да! Ти си Бог!
— Ние грокваме Бог.
Двадесет и пета глава
На Марс хората изграждаха херметизирани куполи със собствена атмосфера за смесената мъжко-женска група, която щеше да пристигне със следващия кораб. Работата изпреварваше графика, защото марсианците помагаха по малко. Част от спестеното време беше използвано за предварителна оценка на дългосрочния план по освобождаването на съдържащия се в пясъците кислород, за да стане планетата по-гостоприемна за следващите човешки поколения.
Старите нито одобриха замисъла, нито попречиха с нещо. Не бе настъпило времето за това. Размишленията им наближаваха потресаващо изпитание, което щеше да определи пътя на марсианското изкуство за хилядолетия напред. А на Земята бяха проведени поредните избори. Един извънредно изпреварил епохата си поет публикува в тираж за избраници поемите си, състоящи се само от препинателни знаци и интервали. В рецензията си списание „Тайм“ предложи и всекидневният бюлетин, издаван от Общото събрание на Федерацията, да излиза в същия вид.
Започна колосална по мащабите си кампания за развъждане на повече растения и госпожа Дъглас (същата „Сянката на величието“) изрече: „Не бих се хранила без цветя на масата, също както и без салфетки“. Един тибетски учител (роден в град Палермо, Сицилия) обяви в Бевърли Хилс, щат Калифорния, преоткрита форма на древната йога, състояща се от „трептящо“ дишане, увеличаващо както жизнената енергия, така и космическото привличане между половете. Неговите ученици трябваше да го слушат, заели асаната „матсиендра“ и покрити само с ръчно тъкани препаски, докато им четеше напевно от „Ригведа“, а в това време помощникът му оглеждаше портфейлите и чантичките им в съседната стая. Не открадна нищо. Планът предвиждаше по-дългосрочно и сигурно издояване.