Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
— Това да не ще да е Биргит Сребролъката, а? — кисело отвърна Ноал, а момчето го изгледа намръщено.
— Не съм бебе, господин Чарин. Но тя е много добра с лъка и може и да е. В смисъл Биргит, родена наново.
— Не мисля, че това изобщо е възможно — каза Мат. — И аз съм говорил с нея. Последното нещо, което й се ще, е да бъде какъвто и да било герой. — Държеше си на обещанията и тайните на Биргит при него щяха да са непокътнати. — Все едно, това, че се знае за тази кула, не помага много, освен ако не ти е казала къде е. — Олвер поклати тъжно глава, а Мат се наведе и разроши косата му. — Не си виновен, момче. Без тебе нямаше дори да знаем, че съществува. — Това май не помогна много. Олвер заби унило поглед в червения плат на игралното табло.
— Кулата на Генджей — сепна се Ноал. — Малцина все още знаят тази приказка. Джайн все казваше, че някой ден ще я потърси. Някъде покрай Сенчестия бряг била според него.
— Това е много терен за обхождане. — Мат затвори капака на едната кутия. — Може да отнеме години. — Години, с които не разполагаха, ако Тюон беше права, а той бе сигурен, че е права.
Том поклати глава.
— Тя казва, че ти знаеш, Мат. „Мат знае как да ме намери“. Много се съмнявам, че щеше да го напише по приумица.
— Добре де, и да казва, нищо не мога да направя, нали? До тази Нощ не бях чувал за никаква Кула на Генджей.
— Жалко — въздъхна Ноал. — Аз бих искал да го видя това чудо, нещо, което проклетият Джайн Бродяжника така и не успя. По-добре се откажи — добави той, щом Том си отвори устата. — Нямаше да го забрави, ако я беше видял, а и да не беше чувал името, щеше да се сети, като чуе за някаква странна кула, която пропущала хора в други земи. Разправяли са ми, че блестяла като лъсната стомана, двеста стъпки висока и четирийсет дебела, и никакъв отвор не можело да се види по нея. Кой би могъл да забрави, че е видял това?
Мат се вцепени. Черният шал над белега от бесенето изведнъж се оказа твърде стегнат. Самият белег изведнъж почна да пари. Трудно му беше да вдиша.
— Като няма отвор, как ще влезем? — попита Том.
Ноал само сви рамене, но Олвер заговори отново:
— Според Биргит правиш знака, от която и да е стена, с бронзов нож. — И отново направи знака за начало на играта. — Казва, че трябва да е бронзов нож. Правиш знака и се отваря врата.
— Какво още ти е разправяла за… — почна Том, но замълча и се намръщи. — Какво те мъчи, Мат? Пребледнял си, сякаш ти е прилошало.
Паметта му го мъчеше този път — не спомените на други мъже. Те бяха натикани в него, за да запълнят дупки в собствените му спомени, и ги бяха затъкнали повече от добре, или така поне изглеждаше. Определено помнеше повече дни, отколкото бе живял. Но цели отрязъци от личния живот му се губеха, а други бяха като проядени от молци завивки или пък сенчести и мъгливи. Имаше само откъслечни спомени за бягството от Шадар Логот и много смътни — за бягството на кораба на Домон, но точно от това пътуване нещо изпъкваше. Кула, блестяща като лъсната стомана. Прилошало ли му било? Стомахът му беше готов сам да се избълва.
— Мисля, че знам къде е тази кула, Том. По-точно Домон знае. Но не мога да дойда с теб. Еелфините ще узнаят, че идвам, сигурно и Аелфините. Огън да ме изгори, те може вече и да знаят за това писмо, защото го прочетох. Може и да знаят всяка дума, която казахме. На тях не можеш да им вярваш. Ще се възползват, ако могат, а ако знаят, че идваш, ще се подготвят точно за това. Ще те одерат жив и ще си направят сбруи от кожата ти. — Спомените за тях си бяха негови, но бяха повече от достатъчни, за да подкрепят думите му.
Зяпнаха го като луд, даже и Олвер. Нищо не оставаше, освен да им разкаже за срещата си с Аелфините и Еелфините. Поне толкова, колкото беше нужно. Не и за отговорите от Еелфините, разбира се, или за двата му дара от Аелфините. Но бяха нужни и спомени на другите мъже, за да обясни за връзките, които бе разбрал вече, че Аелфините и Еелфините имат към него. И сбруите от бяла кожа, които носеха Еелфините — това му се стори важно. И как се бяха опитали да го убият. Това беше много важно. Беше им казал, че иска да се върне, но пропусна да каже „жив“, тъй че го отведоха и го обесиха. Дори смъкна шала да им покаже белега за повече тежест, а рядко позволяваше някой друг да го види. Тримата слушаха мълчаливо, Том и Ноал — напрегнати, а устата на Олвер зяпваше бавно от удивление. Трополене-то на дъжда по покрива на шатрата бе единственият звук освен собствения му глас.