Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
Той сложи ръка върху нейната, сякаш и двамата искаха да усетят през твърдата преграда на корсета мястото, където тяхното бебе се движеше и риташе в утробата й.
— Знам това — каза той. — Кой би могъл да знае по-добре от мен? Ние заедно ще създадем свято католическо наследство за този наш син, така че когато се възкачи на трона си и тук, и в Испания, той ще бъде двойно благословен с най-великите земи в християнския свят и най-големия мир, който светът е познавал.
Уил Сомърс забавляваше присъстващите на вечерята: намигна ми, когато мина покрай моето място.
— Гледай сега — каза. Измъкна две малки топки от ръкава на късата си горна дреха и ги хвърли във въздуха, после добави още една, и още една, докато и четирите вече се въртяха едновременно.
— Умело — отбеляза той.
— Но не и забавно — казах аз.
В отговор той обърна към мен кръглото си като месечина лице, сякаш внезапно бе забравил, че трябва да следи топките във въздуха. Изведнъж те се разпиляха с трясък навсякъде около нас, като отскочиха от масата, преобърнаха калаените чаши, и навсякъде се разля вино.
Жените запищяха и скочиха, опитвайки се да спасят роклите си. Уил се направи на втрещен от удивление пред безпорядъка, който бе предизвикал: испанските грандове се смееха гръмко на внезапната суматоха, настанала сред английските придворни като на селски майски празник, а кралицата, усмихната, с ръка на корема, се провикна:
— О, Уил, внимавай!
Той й се поклони, почти опрял нос в коленете, а после отново се изправи, сияещ:
— Трябва да обвинявате юродивата — каза той. — Тя ми отвлече вниманието.
— О, нима тя предвиди, че ще предизвикаш този безпорядък?
— Не, ваше величество — каза той невинно. — Тя никога не предвижда нищо. През цялото време, откакто я познавам, през цялото време, откакто е на служба при вас и се храни забележително добре за духовна личност, тя никога не е изрекла нещо по-прозорливо, отколкото бъбренето на коя да е уличница.
Смеех се и протестирах едновременно, кралицата се смееше гласно, а кралят се усмихваше, опитвайки се да следи нишката на шегата.
— О, Уил! — укори го кралицата. — Знаеш, че това дете притежава Зрението!
— Зрение може и да има, но не и дар слово — каза весело Уил. — Понеже никога не е изрекла и дума, която според мен да си струва да се чуе. Но определено има апетит, ако я държите заради този необичаен талант. Справя се изключително добре.
— Защо, Уил! — изплаках.
— Нито една думичка от нея — настоя той. — Тя е толкова юродива, колкото вашият мъж е крал. Само по име.
Това беше твърде много за гордостта на испанците. Англичаните се изсмяха гръмко на шегата, но щом испанците я разбраха, се смръщиха, а усмивката на кралицата рязко угасна.
— Достатъчно — каза тя остро.
Уил се поклони:
— Но също като самия крал, юродивата има по-големи дарби, отколкото един обикновен смешен шут като мен може да предположи — поправи се бързо той.
— Че какви са те? — провикна се някой.
— Кралят дарява радост на най-прекрасната лейди в кралството, за което аз мога само да мечтая — каза внимателно Уил. — А юродивата поднесе на кралицата сърцето си, както най-великодушно стори и кралят.
Кралицата кимна, когато Уил се поправи, и му махна с ръка да заеме мястото си за вечеря при служителите. Той мина покрай мен, като ми намигна.
— Весело — каза той твърдо.
— Ядоса испанците — казах полугласно. — И ме посрами.
— Разсмях двора — защити се той. — Аз съм английски шут в английски двор. Работата ми е да разстройвам испанците. А ти си абсолютно незначителна. Ти си просто мливо, дете, мливо за мелницата на моето остроумие.
— Твърде ситно мелиш, Уил — казах, все още засегната.
— Като самия Господ Бог — каза той с очевидно задоволство.
Онази вечер отидох да пожелая лека нощ на лейди Елизабет. Тя беше по нощница, с шал около раменете, седнала до огнището. Проблясващите въглени топлеха бузите й, а косата й, разресана и падаща върху раменете, почти искреше на светлината от гаснещия огън.
— Лека нощ, милейди — казах тихо, като се поклоних.
Тя вдигна очи и каза грубо:
— А, малката шпионка.
Поклоних се отново, очаквайки разрешението й да си тръгна.
— Кралицата ме повика, знаеш ли — каза тя. — Точно след вечеря, за едно приятелско бъбрене насаме между две любящи сестри. Това било последната ми възможност да си призная. И ако не греша, онзи нещастен испанец се беше скрил някъде в стаята, чувайки всяка дума. Вероятно са били двамата — с онзи ренегат Поул.
Чаках, в случай, че иска да каже още нещо.
Тя сви рамене:
— Е, няма значение — каза дръзко. — Не признах нищо, невинна съм за всичко. Аз съм наследницата, и те не могат да направят нищо по въпроса, освен ако не намерят някакъв начин да ме убият. Няма да се изправя на съд, няма да се омъжа, и няма да напусна страната. Просто ще чакам.