Шутът на кралицата

Елизабет, сега свободна да се разхожда из двореца, стоеше на прага на родилната стая заедно с мен.

— Всички тези седмици там вътре — каза тя с истински ужас. — Все едно да те зазидат жив.

— Тя трябва да почива — казах. Тайно се страхувах за кралицата в онази тъмна стая. Мислех си, че ще се разболее, ако я държат толкова дълго без светлина и слънце. Нямаше да й е позволено да вижда краля, никаква компания, музика, пеене или танци. Щеше да бъде като затворничка в собствената си стая. А след по-малко от два месеца, когато се очакваше бебето, на него сигурно щеше да му е невероятно горещо, заключено в онази стая, потопено в тъмнина заради спуснатите завеси, и увито в пелени.

Елизабет се дръпна от вратата, потръпвайки някак показно, подчертавайки страха на една невинна девойка, тръгна начело през залата за аудиенции и влезе в галерията. Сега по стените от двете страни на коридора се редяха портрети на испански грандове и принцове в цял ръст с тържествено-сериозни лица, Елизабет мина покрай тях, без да обърне глава, сякаш, като не им обръщаше внимание, можеше да ги накара да изчезнат.

— Странно е, като си помисля, че тя ме освободи от тъмницата точно когато на самата нея й предстои да се затвори в родилната стая — каза тя, прикривайки възможно най-добре задоволството си. — Ако знаеше какво е да бъдеш хванат като в капан между четири стени, щеше да промени традицията. Никога няма да позволя отново да бъда държана под ключ.

— Тя ще изпълни дълга си заради бебето — казах твърдо.

Елизабет се усмихна, придържайки се към собственото си мнение със спокойна самоувереност.

— Научих, че си ходила да видиш лорд Робърт в Тауър.

Тя ме хвана за ръката и ме придърпа по-близо до себе си, за да можем да шепнем.

— Искаше хартия за писане от стария магазин на баща ми — отвърнах спокойно.

— Предал ти е съобщение за Кат — продължи Елизабет. — Тя сама ми каза.

— Предадох го лично на нея. За някакви панделки — казах обезкуражаващо. — Той е свикнал да ме използва като доставчик на яки, панделки и материали за писане. Именно така ме видя за първи път — в магазина на баща ми.

Тя замълча и ме погледна.

— Значи не знаеш нищо за каквото и да било, Хана?

— Точно така — казах.

— Тогава няма да видиш това — каза тя бързо и ме пусна, за да се обърне и да се усмихне през рамо на един благородник в тъмен костюм, който бе излязъл от една странична стая зад нас и ни следваше, вървейки бавно зад нас.

За свое удивление познах краля. Притиснах се назад към стената и се поклоних, но той дори не ме забеляза: беше приковал очи в Елизабет. Ускори крачка, забелязал мигновеното колебание в стъпките на Елизабет, когато тя спря и му се усмихна: но тя не се обърна и не направи реверанс, както бе редно. Тръгна спокойно надолу по протежение на галерията, поклащайки леко бедра. Всяка нейна крачка бе подканване към всеки мъж да тръгне след нея. Когато стигна края на галерията, спря при облицованата врата, с ръка върху дръжката, и се обърна да хвърли поглед през рамо — открито предизвикателство да я последва, — после се шмугна през вратата и след миг изчезна, оставяйки го да се взира след нея.