Электронная книга - «Огненият легион». Краткое содержание книги:
— Е, разбрахме се. Можете да идвате по всяко време, Мари винаги ще ви каже къде да ме намерите. Ох, малко са ми „радостите“ в живота, че сега ще трябва да се тревожа и за този драконовски Нож. Чудя се кой ли го е пратил след мен?
— Е, с това мога да ви помогна веднага — още по-широко, макар че накъде ли повече, се ухили Алвин. — Всъщност аз наех този наемен убиец и го последвах отблизо. Така реших проблема с търсенето ви и намерих добър повод да се запознаем. Нали знаете, първото впечатление е много важно, а кое би било по-добро от благодарност за спасяването на живота?
Даркин не намери какво да каже. Такъв подъл житейски подход беше свойствен за Висшите вампири, но той беше общувал прекалено малко с тях, за да успее да привикне към подобни неща. Цялата агресия на нисшите вампири беше следствие основно на изострените емоции и неуравновесеността, а Висшите убиваха и безчинстваха съзнателно, заради удоволствието или поставената цел. И изглежда, въпреки различията от останалите кланове, на дневните вампири това не им беше чуждо.
— Хитър ход — най-накрая каза той. — Благодаря ви, че поне успяхте навреме да се намесите.
— Честно казано, малко избързах. Планът ми беше той да успее да нанесе не смъртоносен, но болезнен удар с ножа, преди да се появя аз като спасител.
Вампирът говореше за това съвсем спокойно, сякаш е някаква дреболия, и определено нямаше намерение да се извинява.
— Важното е, че вече се запознахме — обобщи Даркин, стискайки зъби. — А сега моля да ме извините, но трябва да работя, имам много работа.
— Да, разбира се — надигна се от стола вампирът. — Е, довиждане.
— Довиждане — Даркин изпрати с поглед излизащият дневен вампир и със закъснение извика: — И кажете на Мари да влезе, моля.
Когато вампирът напусна зданието на Ордена, явно забавил се, за да пофлиртува с Мари, помощничката се появи в кабинета на Даркин.
— Викал си ме?
— Да, Мари. Има ли някакви лоши новини?
— Ъ-ъ-ъ… като че ли не — озадачено отвърна вампирката. — Всички работят, работата върви. Между другото, Догрон се върна в града. Да го извикам ли сега?
— Непременно!
— Мислиш, че те са организирали обира на склада?
— Съмнявам се — усмихна се вампирът. — Но въпреки това трябва да го разпитам.
За това, че трябва да го направи само за да имитира някаква видима активност, предпочете да премълчи. За съжаление просто нямаше право да посвещава Мари във всичките си дела.
— И аз така си помислих, затова вече го извиках.
— А, да — спомни си Даркин. — Мари, трябва да поговоря с всички бивши членове на „Свободни вампири“, събери тук всички, които успееш да откриеш, примерно след около час.
— Добре — кимна вампирката. — А защо?
— Да го кажем така — ако успеем да окажем натиск върху съветник Митис, ще му се наложи да забрави за претенциите си към Ордена. Според слуховете, той може да е свързан със „Свободните вампири“ и да ги е снабдявал със забранени артефакти. И ако успеем да се сдобием с доказателства, госпожа Елиза почти сигурно няма да ми счупи врата.
— Гледай само ти самият да не си счупиш врата, докато се добираш до тези доказателства — подкачи го Мари. — Добре, ще се опитам да направя всичко възможно. Както вече казах, какво щеше да правиш без мен?
Мери наистина беше станала незаменима, особено за такъв незапознат с живота в столицата вампир като него. И ако в началото допускаше някои грешки, сега буквално носеше на крехките си рамене целия столичен филиал на Ордена.
— Дори не мога да си го представя — отговори честно Даркин.
Той по навик докосна белезите на бузата си и леко се намръщи от болка.
— Боли ли? — съчувствено попита вампирката. — Забелязах, че са необичайни, винаги изглеждат като току-що получени.
— Вече свикнах — малко тъжно се усмихна Даркин. — Няма проблем.
Мари пристъпи към него и внимателно докосна бузата му.
— Как се случи?
— От глупост — каза Даркин, като буквално застина и не смееше да мръдне. — Но не моята. Това е наказание и напомняне…
„Всъщност дори не знам за какво точно — помисли си вампирът. — Дали за женската глупост или че не трябва да се противоречи на Висш вампир?“
Мигът сякаш продължи вечно, но накрая Мари все пак свали ръката си от лицето му и излезе. Даркин още известно време стоя, като гледаше в една точка и се опитваше да разбере защо толкова го развълнува едно обикновено докосване. От размишленията го откъсна почукалия на вратата трол. Не беше трудно да се досети, че това е Догрон: само трол можеше да чука по вратата така, че тя едва да не изхвръкне от пантите си.