Докато смъртта ни раздели

— А Хеле? Съвсем ли е изчезнал от норвежкия хоризонт?

— Мисля, че да. Идва в Берген само веднъж в годината и остава тук за един ден: на първи септември, когато брат му има рожден ден и цялото семейство се събира.

— А в останалото време предпочита да се припича на слънчице?

— Точно тъй. Погледнато на практика, пожарът в „Пофугл“ е можел да има за него катастрофални последици. А е успял да превърне бедствието в капитал. Получил е пълната застраховка. Каква точно сума, така и не се съобщи, но мога да ти гарантирам, че е била солидна, разбира се, ако я пресмятаме по стойността на норвежката крона от 1953-та.

— Иначе казано, днес тази сума не би му стигнала дори да си покрие разходите за електроенергията…

— Прав си. Тогава обаче с тези пари закупил немалка част от акциите на един кораб.

— Тук, у нас?

— Тук, разбира се. И то в пълно съответствие с нашите закони. Направи го тъй, сякаш просто сменя коня си. За един-два дни от фабрикант стана корабопритежател. После, подир година или малко повече, изплува изведнъж, като че изпод земята, в Карибия. Бе продал тук своята част от акциите на параходната компания, която и без това фалира само след няколко години, и се установи на остров Барбадос с тъй леко спечелените пари в джоба си. Така световните морета и океани за пръв път понесоха на водите си кораби с изписани по тях инициали на станалата по-късно голяма и всеизвестна компания: две бели букви „Х“ върху син фон. Оттогава двойното „Х“ го съпътства непрекъснато. Бе показал умение да изплува в най-удобния момент — година и половина преди Суецката криза, на която и заложи печалбите си. Както при много други корабопритежатели, диаграмата на постъпленията на доходите му може да се очертае въз основа на близкоизточните кризи: най-големите печалби съответно датират от 1956, 1968 и 1983 година.

— А кога си е съкратил фамилното име?

— Когато се установил в чужбина, констатирал, че Хеле се произнася там много по-лесно от Хелебюст.

Ялмар млъкна. Известно време седяхме, без да продумаме. Отпивахме, заслушани в дъжда, потропващ по стъклата на прозорците. В друго жилище на дома някой намали звука на телевизора си. Навън от време на време фучаха коли, макар това да бе, общо взето, тиха улица.

Когато Ялмар Нюмарк отново наруши тишината, очите му бяха потъмнели и в тях се четеше горчивина:

— Казах ти, нито един случай в моята практика не ми е направил такова силно впечатление, както пожарът в „Пофугл“. Ще ти кажа защо. Вече бях видял немалко трупове на хора, затворени цели седмици в автомобилите си, потънали на дъното на фиорда; овъглени тела в изгорели къщи; стари хора, разложени в леглата им, додето ужасната воня се усети у съседите… Но зловещата гледка в „Пофугл“… Петнайсет почернели трупа, Веум! В кошмарите си продължавам да преживявам това, което видях тогава. Да кажеш, че съм бил млад зелен, не бях. Четирийсет и две годишен мъж, преминал през доста неща и през войната. Но онова… — Той се огледа в стаята, сякаш виждаше пред себе си още по-страшна гледка. — Производственият цех бе изцяло изгорял. Тези, които са стояли най-близко до евентуалното място на експлозията, били разкъсани на парчета и овъглените им останки се бяха пръснали по пода, стените и остатъците от скелята на покрива. Много от тези, чиито трупове бяха останали цели, побягнали от мястото на взрива към изхода. Един дори успял да излезе от самия цех и да стигне до стълбището, но то също вече било обхванато от пламъците и той намерил смъртта си там. От осемнайсетте души, работили вътре, само трима успели да се спасят, като един от тях остана сляп за цял живот. Другите имаха тежки обгаряния.