Машина за знамения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Мечът на истината #12
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-716-9
- Переводчик: Невена Дишлиева-Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Машина за знамения». Краткое содержание книги:
В Народния дворец в Д'Хара, където са се събрали представители на всички страни, обединени в новообразуваната Д'Харанска империя, започват да се случват странни инциденти, да се повтарят видения. Тъмни твари, черни сили се прокрадват. Нещастен случай (или предречена катастрофа?) води до откриването на загадъчна машина, останала погребана в утробата на Двореца с хилядолетия. Веднъж събудена, машината започва да бълва невероятно точни и неизменно сбъдващи се знамения, които подкопават устоите на доверието към Господаря Рал и прогонват представителите на съюзническите страни далеч от него. Поне тези от тях, за които не е късно…
Коридорите на Народния дворец се изпълват с прошепнати слухове за надвиснала черна заплаха, заговаря се за неизследвани Печални територии, обитавани от зловещата Бръшлянена дева сплетница, повелителка на окултни сили, срещу които никой жив човек няма защита и никоя известна магия не действа.
Коя е тя? Кой говори чрез нея?
Hannis Arc, working on the tapestry of lines linking constellations of elements that constituted the language of Creation recorded on the ancient Cerulean scroll spread out among the clutter on his desk, was not surprised to see the seven etherial forms billow into the room like acrid smoke driven on a breath of bitter breeze. Like an otherworldly collection of spectral shapes seemingly carried on random eddies of air, they wandered in a loose clutch among the still and silent mounted bears and beasts rising up on their stands, the small forest of stone pedestals holding massive books of recorded prophecy, and the evenly spaced display cases of oddities, their glass reflecting the firelight from the massive hearth at the side of the room.
Since the seven rarely used doors, the shutters on the windows down on the ground level several stories below stood open as a fearless show of invitation. Though they frequently chose to use windows, they didn’t actually need the windows any more than they needed the doors. They could seep through any opening, any crack, like vapor rising in the early morning from the stretches of stagnant water that lay in dark swaths through the peat barrens.
The open shutters were meant to be a declaration for all to see, including the seven, that Hannis Arc feared nothing.
Напомни си, че Ханис Арк държи на нея.
Лудвиг я пусна.
Вика ахна, като се опитваше да си поеме дъх, и се завъртя на една страна. Ръцете й бяха широко разтворени настрани, докато светът на живота отново се завъртя наоколо й. Той различи объркването, което я обзе при неочакваното й завръщане към живота. Най-сетне примигна и вдигна очи към него, дала си сметка къде се намира.
— Никога повече не се заяждай с мен. Ясно ли е?
— Да, абат Драйър.
— Не понасям да се държат непочтително с мен.
Тя кимна и с мъка се изправи на крака.
— Моля да извините грубата проява на неуважение от моя страна.
Той я изчака, докато успя да се изправи съвсем. По бузата й се изтърколи сълза.
— Ами другото? — попита.
С огромно усилие да не показва сковалата я болка тя сключи длани зад гърба си.
— Погрижих се, абат Драйър.
Вика преглътна, като се опитваше да си възвърне самообладанието.
— Успях да проникна в коридорите, където се намират спалните на Господаря Рал, и да поставя символите пред вратите му. Поставих един и пред стаята на крал Филип, когато го видях да оставя жена си сама.
Лудвиг отпи глътка вино.
— А някой видя ли какви ги вършиш.
— Да, абате. Доста хора ме видяха, но никой не ме и погледна. Както заповядахте обаче, постарах се да не бъда забелязана от нито една Морещица. За всички аз бях просто една от Морещиците на Господаря Рал. Хората са свикнали да ги виждат в двореца. За щастие напоследък всички са в червени униформи. Всички, които ме видяха, се постараха всячески да не се заглеждат по мен. Все едно бях невидима.
Лудвиг се усмихна. Знаеше, че е така. Когато го предложи на Ханис Арк, беше убеден, че тя може да влезе посред бял ден и да извърши каквото си поиска, без никой да й обърне внимание. Колкото и могъщ и умен да бе Ханис Арк, се бе отдал на страстите си, на маниите си твърде надълбоко, за да знае как действат нещата по широкия свят. Той не би могъл да постигне каквото възнамеряваше без напътствията на Лудвиг.
— Добре — кимна доволен. — Добре. — Остави чашата си. — Сега, когато приключи с това, което те помолих, трябва да вървиш. Не ми се ще някоя от Морещиците на Господаря Рал да те види. Колкото по-дълго си тук, толкова по-голям е рискът някой да се досети, че не си от Морещиците на Господаря Рал.
— Готова съм, абате, мога да си тръгна незабавно.
Лудвиг кимна.
— Каретата е оседлана и ме очаква. Аз самият скоро също ще тръгвам. След като се отдалеча от Двореца и от равнината Азрит и се озова в гората, можеш да се качиш в каретата при мен, за да пътуваме заедно. Убеден съм, че Господарят Арк ще се радва да те види час по-скоро.
— Да, абате, и аз.
Той вдигна глава, за да долови дори минимална следа от подигравка в хладните й сини очи, но не откри нищо подобно.
— Това, което чувам, вярно ли е, абат Драйър?
— Не знам. Какво чуваш?
Вика се поколеба.
— Че имало омъжена Морещица. Че затова били поканени всичките тези гости с церемониите. Бях заета с изпълнението на поставените ми задачи, така че не успях да видя с очите си.
— Не че ти влиза в работата, но да, вярно е. Именно затова сме тук всички представители. Бяхме поканени да присъстваме на венчавката на Кара.
Вика издиша шумно.
— Просто не разбирам как е възможно една Морещица да направи подобно нещо.
— Тукашните Морещици, които са под властта на Господаря Рал, са започнали да се размекват.
Тя кимна и се отнесе в мислите си.
— Сигурно.
Той се приближи до нея, като нарочно я огледа от главата до петите. Спря току пред нея и се вгледа в сините й очи. Тя не отвърна на погледа му.
— Мисията ни тук приключи. По-добре върви. Не искам да рискуваш някой да те види.
Вика сведе глава.
— Тръгвам веднага и ще те намеря, когато стигнеш до горите.
Лудвиг проследи с поглед изваяната й като скулптура фигура, поклащането на бедрата й. Би било вълнуваща промяна да се сдобие с някое такова кръшно същество след Орнета. Не че Орнета беше лоша, но все пак не беше Вика. Малцина бяха като нея.
Но сега, както и другите Морещици, тя принадлежеше на Ханис Арк. Един ден обаче, ако Лудвиг се пребори, Господарят Арк ще бъде наоколо и ще отправи искане за нея. Един ден абат Драйър ще бъде Господарят Драйър и ще има свои изисквания.
Но дотогава трябваше да се внимава изключително. Ханис Арк беше ужасно опасен човек. Окултните му способности не биваше да се вземат на шега. Освен това беше и обсебен.
Лудвиг се отърси от приятните размисли. Трябваше да тръгва. Всички представители бяха загубили вяра в Господаря Рал и се бяха врекли във вярност на Господаря Арк и сега си тръгваха, разпръсвайки се по родните си места. Лудвиг искаше да е между тях.