Машина за знамения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Мечът на истината #12
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-716-9
- Переводчик: Невена Дишлиева-Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Машина за знамения». Краткое содержание книги:
В Народния дворец в Д'Хара, където са се събрали представители на всички страни, обединени в новообразуваната Д'Харанска империя, започват да се случват странни инциденти, да се повтарят видения. Тъмни твари, черни сили се прокрадват. Нещастен случай (или предречена катастрофа?) води до откриването на загадъчна машина, останала погребана в утробата на Двореца с хилядолетия. Веднъж събудена, машината започва да бълва невероятно точни и неизменно сбъдващи се знамения, които подкопават устоите на доверието към Господаря Рал и прогонват представителите на съюзническите страни далеч от него. Поне тези от тях, за които не е късно…
Коридорите на Народния дворец се изпълват с прошепнати слухове за надвиснала черна заплаха, заговаря се за неизследвани Печални територии, обитавани от зловещата Бръшлянена дева сплетница, повелителка на окултни сили, срещу които никой жив човек няма защита и никоя известна магия не действа.
Коя е тя? Кой говори чрез нея?
Hannis Arc, working on the tapestry of lines linking constellations of elements that constituted the language of Creation recorded on the ancient Cerulean scroll spread out among the clutter on his desk, was not surprised to see the seven etherial forms billow into the room like acrid smoke driven on a breath of bitter breeze. Like an otherworldly collection of spectral shapes seemingly carried on random eddies of air, they wandered in a loose clutch among the still and silent mounted bears and beasts rising up on their stands, the small forest of stone pedestals holding massive books of recorded prophecy, and the evenly spaced display cases of oddities, their glass reflecting the firelight from the massive hearth at the side of the room.
Since the seven rarely used doors, the shutters on the windows down on the ground level several stories below stood open as a fearless show of invitation. Though they frequently chose to use windows, they didn’t actually need the windows any more than they needed the doors. They could seep through any opening, any crack, like vapor rising in the early morning from the stretches of stagnant water that lay in dark swaths through the peat barrens.
The open shutters were meant to be a declaration for all to see, including the seven, that Hannis Arc feared nothing.
Орнета се отпусна на пода безпомощна, докато пищенето, трясъкът, боботенето и светкавицата отшумят в главата й.
Чу тежките стъпки на Вика по мраморния под около нея. Морещицата се извиси над Орнета и я изгледа без следа от съчувствие, камо ли угризение. Орнета никога досега не бе виждала толкова студено и безсърдечно изражение.
— Биваше си го — спокойно изкоментира Морещицата. — Сигурна съм, че всички ще чуят.
Орнета не можеше да повдигне главата си. Не можеше да накара мускулите на врата си да отвърнат. Болката бе толкова силна, че предположи, че са скъсани. Брадичката й полегна на просмуканата й с кръв гръд.
Видя по белия мраморен под да тече кръв. Нейната кръв. Голямо количество от нейната кръв.
Ботушите на Морещицата бяха в същия цвят като локвичката кръв, сред която седеше кралицата.
С върховен опит, въпреки изгарящата болка в гърлото, въпреки кръвта, бликаща в устата й, тя използва цялата си сила, за да вдигне глава и да заговори:
— Какво искаш от мен?
Вика изви вежда над едното си студено синьо око.
— Ами сега, след като се справи толкова добре с крещенето, искам да умреш.
Орнета запримига насреща й. Не можеше да се съпротивлява по никакъв начин, не можеше да противодейства на това диво същество.
При все това обаче не остана изненадана. Беше предугадила отговора, още преди Вика да го изрече.
Орнета забеляза поредното приближаване на Агиела.
Усети само първата секунда на остра болка, докато болката изригна в гърдите й.
И тогава онази останала без дъх, смазваща агония се стопи в последната съзнателна, чезнеща искрица осъзнатост.
Шестдесет и четвърта глава
ЛУДВИГ ТЪКМО СИ НАЛИВАШЕ ЧАША ВИНО, когато чу вратата зад него да се отваря и затваря. Не се почука.
Погледна през рамо само колкото да мерне отблясък от червена кожена униформа. До ноздрите му достигна познатият мирис на кръв. Напомни му за абатството, за работата му по изтръгване на пророчества.
Обърна се и отпи от чашата, опрял хълбок в масата. Беше късно и бе уморен. Вика стоеше, изправена в целия си ръст и великолепие, сключила длани зад гърба си, стъпала на ширината на раменете, вдигната брадичка, само дето не срещаше погледа му.
— Доволен ли сте, абат Драйър?
Той закрачи през стаята към нея.
— Всички бяха ужасени. Чухме виковете. Докато ти излизаше, преди да се разпръснат, мярнаха през вратата тялото. Най-много ми хареса как ги изгледа, докато триеше кръвта от ботушите си в килима. Добре изпипано.
Тя продължаваше да отбягва погледа му.
— Благодаря, абат Драйър.
— Орнета страда ли много?
— Да, абате, точно както разпоредихте — постарах се да страда извънредно много.
— Добре. След като една Морещица върши нещо подобно пред очите на всички, съм убеден, че мнозина от представителите вече вярват, че Господарят Рал е чудовище, на което не може да се има доверие.
— Убедена съм, че ще се втурнат в гостоприемните обятия на Господаря Арк — рече тя.
— Да — провлече той, — няма начин да не го направят.
Тя се поколеба, облиза устните си и не се стърпя да попита:
— А рамото ви добре ли е, абате? Боях се да не отида твърде далеч.
Лудвиг притисна с длан средата на пулсиращата болка и разкърши ръка.
— Направи каквото трябваше. Демонстрацията остави впечатлението, което ми беше нужно. Никой никога няма да заподозре, че помежду ни има нещо общо. Няма да се досетят, че си с мен.
Сините й очи най-сетне се извърнаха, в погледа й отново пропълзя леден хлад.
— Аз съм Морещица на Господаря Арк, не твоя.
— Добре го каза, само дето не виждам смисъл — сви рамене той.
— Господарят Арк едва ли ще се съгласи.
Лудвиг повдигна ръката си към нея, като освободи кълбо енергия в стомаха й, и бавно отпи глътка вино.
Погледът на Вика се навлажни и тя се строполи на коляно. Лицето й придоби цвета на кожената й униформа. Ръцете й се притиснаха върху корема, сякаш се опитваха да овладеят непоносимата агония, която я разкъсваше отвътре. Тялото й се прихлупи на една страна и от гърлото й се изтръгна болезнен стон.
Морещиците бяха обучени да търпят на болка. Но не и този тип болка, не и толкова силна.
Погледът й се разфокусира. Той знаеше, че тя се взира някъде отвъд, в света на мъртвите. Знаеше, че не очаква да се завърне от ужаса на това мрачно видение.
Почти никой не дръзва да достигне толкова надалеч и да се завърне.
Границата бе деликатна. Той я позадържа там, много близо до мястото, откъдето връщане назад нямаше. Макар наистина да бе много красива, такива като нея с лопата да ги ринеш.