В земята пламък се крие

— Искаш да кажеш, че става по-лошо? — запита хауфутът. Жегата никак не му се отразяваше добре.

— Само ако се отклоните от пътеката — подчерта принцът на Деруйс.

Отляво и отдясно Лийт забеляза малки кратери, някои от които бяха изпълнени със сива кал. Тя премляскваше и бълбукаше, извиквайки асоциация с яхния.

— Внимателно! — викна Уизаго отпред. — Стъпите ли в някой от тези, ще си изгубите крака.

Повърхността на каменистата земя бе обагрена в неуместен сблъсък на червени, жълти, охренокафяви и зелени петна. Тук и там от цепки се надигаше пара — веднъж от дясната им страна и някъде напред огромен облак изфуча поне на сто фута над земята.

Хиляди биха се насъбрали да видят подобно нещо — помисли си Лийт. Само ако не бе тук.

Сред подобна обстановка бе трудно да се мисли за нещо друго, освен непосредственото оцеляване. Аркимм се бяха надявали да отделят време от пътуването си на юг, за да оформят някакъв план, да обсъдят как да тълкуват Загадката на Стрелата, която Фемандерак им бе повтарял, докато се отпечата в умовете им и как да използват Стрелата, веднъж намерена, за да обединят фалтанци против врага. Ала въздухът бе прекалено задушливо топъл, за да се говори дълго, самото отваряне на устите бе достатъчно, за да напълни с течен огън дробовете. Във всеки случай нямаха за какво да говорят, тъй като суровостта на долината не позволяваше съсредоточаването върху тема, тъй езотерична като бъдещето.

Ала един съществен разговор все пак се бе провел в следобеда на втория ден, точно след като бяха подновили пътуването си. Те Туахангата бе прекарал утрото в мълчаливо крачене, мърморейки си, стигайки до неприятни заключения, ако можеше да се съди по изражението на лицето му. Този следобед той заговори с Уизаго.

— Значи си пътувал тук и преди? — тонът бе обикновен, ала Лийт можеше да усети скритата заплаха. Уизаго също бе наясно с това.

— Само веднъж, Туа — меко рече той. — Не е място, което посещавам редовно.

— Защо му е на човек да идва изобщо?

— Разузнаване, Туа. Преди години, когато нещата бяха много по-зле, татко смяташе, че е възможно да ви атакуваме от тази посока.

— Но чувството ви за чест ви задържа? — думите на Те Туахангата бяха пропити със сарказъм.

— Нещо такова.

— Нищо общо с факта, че никоя армия не би оцеляла отстъпление.

— Отстъпление? — Уизаго настръхна.

— Помисли си само! — продължи Те Туахангата. — Да влачиш ранените и победени войници обратно през тази долина. Никаква възможност да погребеш мъртвите. Дело за несъмнения ти талант.

— Не бихме ви атакували без подобаващите оповестявания.

— Тогава, глупако, нямаше да ви се налага да мислите за отстъпление, защото никой от вас нямаше да е оцелял!