Зимата на света [bg]

Майка му вдигна поглед:

— Господ да ни е на помощ.

Навън се дочу автомобилен клаксон. Карла се усмихна. Минута по-късно приятелката й Фрида Франк влезе в кухнята. Тя щеше да придружава Карла на събеседването, просто за морална подкрепа. И тя бе облечена като примерна ученичка, нищо че за разлика от Карла гардеробът й бе препълнен с модни дрехи.

След нея влезе по-големият й брат. На Карла Вернер

Франк й изглеждаше прекрасен. За разлика от много хубави момчета, беше любезен, внимателен и забавен. Някога убежденията му клоняха твърде наляво, но явно това беше доста избледняло и сега бе аполитичен. Вернер бе имал връзки с няколко хубави и елегантни момичета. Ако умееше да флиртува, Карла би започнала с него.

Майка й го прие:

— Бих ти предложила кафе, Вернер, но нашето е ерзац, а знам, че вкъщи имате истинско. — Да отмъкна ли малко от кухнята ни за вас, госпожо фон Улрих? — попита той. — Според мен го заслужавате. Майка й леко се изчерви; Карла с леко неодобрение констатира, че и на четиридесет и осем тя се поддаваше на чара на Вернер.

Той погледна златния си часовник и обясни:

— Трябва да вървя. Тия дни животът в Министерството на въздухоплаването е направо невъзможен.

Фрида се обърна към него:

— Благодаря ти, задето ме хвърли дотук.

Карла на свой ред я попита:

— Я чакай малко — ако си дошла с колата на Вернер, къде ти е велосипедът?

— Навън. Вързахме го за задния капак на колата.

И двете момичета членуваха във велосипедния клуб Меркурий и ходеха навсякъде с колело.

Вернер се сбогува:

— Успех на събеседването, Карла. Довиждане на всички. Тя преглътна остатъка от хляба си. Тъкмо когато се приготви да излиза, баща й слезе долу. Не се бе избръснал и не беше сложил вратовръзка. През детските години на Карла беше пълничък, но сега бе отслабнал. Нежно целуна дъщеря си.

Майка й каза:

— Не сме слушали новините!

После включи радиото на полицата.

Докато машината загряваше, Карла и Фрида излязоха, тъй че не чуха нищо. Университетската болница беше в Мите, централната част града, където живееха и Улрихови — Карла и Фрида стигнаха бързо с колелата си. Карла започна да се нервира. От автомобилните газове й се повдигаше и й се прииска да не беше закусвала. Стигнаха болницата — нова сграда, издигната през двадесетте години — и се добраха до кабинета на професор Байер, който препоръчваше студентите за стипендията. Надменната секретарка им съобщи, че са подранили, и им каза да чакат. Карла си помисли, че трябваше да сложи шапка и ръкавици. Така щеше да изглежда по-възрастна и по-авторитетна — като човек, на когото болните могат да се доверят. И секретарката можеше да бъде любезна към едно момиче с шапка. Чакането беше дълго, но Карла съжали, когато то приключи и секретарката обяви, че професорът е готов да я приеме.

Фрида прошепна:

— Късмет!

Карла влезе.

Байер беше слаб, прехвърлил четиридесетте мъж с малки сиви мустачки. Седеше зад бюрото в жълтеникава престилка, наметната върху жилетката на сив ежедневен костюм. На стената се мъдреше фотография как професорът се ръкува с фюрера.