Кралица на въздух и мрак [bg]

— Марк — прошепна Кийрън.

Марк направи крачка напред и едва не се препъна, веригата, свързваща ги с конете, лежеше отпусната на земята. Обан и останалите бяха спрели под свода на огромната порта, което беше единственият начин да проникнеш през бодливия плет.

Кийрън посегна към Марк и улови рамото му с окованите си ръце. Устните му бяха напукани и кървяха. Взря се в очите на Марк с изражение на ужасяваща молба. Марк забрави странния им разговор за Кристина, забрави всичко, освен болката на Кийрън и желанието да го защити.

— Марк — прошепна Кийрън. — Трябва да те предупредя. Ще извървим пътя на позора до кулата. Виждал съм да се случва на други. То е… аз не мога…

— Кийрън. Всичко ще бъде наред.

— Не. — Кийрън поклати глава толкова рязко, че тъмносинята му коса се разлетя около главата му. — Баща ми ще е накарал всички в двора да се наредят в шпалир около пътеката до кулата. Те ще крещят по нас. Ще ни замерят с камъни. Така го иска баща ми. Заплаши ме с това след смъртта на Ярлат. Сега съм отговорен и за смъртта на Ерек. За мен няма да има милост. — Той се задави с думите. — Съжалявам, че трябва да бъдеш част от него.

Чувствайки се странно спокоен, Марк заяви:

— Не е ли по-добре да бъда до теб?

— Не — отвърна Кийрън и на Марк му се стори, че вижда в очите му океана, черен и сребърен под луната. Далечен и недостъпен. Красив и вечен. — Защото те обичам.

Светът сякаш бе потопен в мълчание.

— Но аз мислех… ти каза, че сме приключили.

— Аз не съм приключил с теб. Никога не бих могъл да приключа с теб, Марк Блекторн.

Цялото тяло на Марк изтръпна от изненада. Почти не забеляза, когато отново продължиха напред, докато ръката на Кийрън не се плъзна от рамото му. Действителността го връхлети като мощна вълна, чу как Кийрън си пое дълбоко дъх, събирайки сили, за да посрещне най-лошото, докато пристъпваха през портата след Обан и останалите.

Веригите им дрънчаха по калдъръма на пътеката, отвеждаща до кулата, с нетърпимо оглушителен звук. Дворът беше пълен с тъмни елфи, някои стискаха камъни, други държаха камшици, направени от бодливи ластари. Марк успи да улови ръката на Кийрън в своята.

— Ще вървим без страх — каза ниско. — Защото аз съм ловец на сенки, а ти си синът на краля.

Кийрън му хвърли благодарен поглед. Миг по-късно вървяха по пътеката, а тълпата с камшици и камъни в ръце ги бе обградила от двете страни.

Марк вирна глава. Нямаше да видят един ловец на сенки да се свива от страх или болка. До него Кийрън беше изпънал гръб, изражението му беше високомерно, тялото му — изопнато.

Изопнато, за да посрещне удари, които не дойдоха. Докато Марк и Кийрън минаваха между редиците елфи, те стояха неподвижни като статуи, камъните им останаха нехвърлени, камшиците им застинаха непомръдващи.

Единственият звук идваше от Обан и неговите стражи, мълвежът им беше необичайно силен в притихналия въздух. Обан се обърна настрани и обходи тълпата с гневен поглед.

— Размърдайте се, слабоумници! — кресна. — Не знаете ли какво се очаква да правите? Това са убийци! Те убиха Ярлат! Убиха принц Ерек!

През множеството премина шепот, но не беше гневен шепот. Марк чу името на Ерек, изречено с ярост, и това на Кийрън, изречено много по-меко. Самият Кийрън се оглеждаше наоколо с изумление.

Тълпата все така не помръдваше. Вместо това, докато Кийрън и Марк минаваха по пътеката, започнаха да се надигат гласове. Марк слушаше невярващо, докато всеки от тях разказваше история. Той ми даде хляб, докато умирах от глад край пътя. Намеси се, когато алените стражи на краля ми взеха фермата. Спаси съпруга ми от екзекуция. Пое отговорността за престъпление, извършено от детето ми. Опита се да спаси майка ми от Ездачите на Манан. А за добротата му кралят го изпрати в Дивия лов.

Обан се обърна с разкривено от ярост лице. Мануел сложи ръка на рамото му и като се наведе, прошепна нещо в ухото му. Обан притихна с все така яростен вид.

Кийрън погледна Марк слисано, устните му бяха полуотворени.

— Не разбирам — прошепна.

— Мразят баща ти — отвърна Марк. — Но не мисля, че мразят теб.

Бяха стигнали до стъпалата на кулата и спряха, докато Обан и останалите скачаха от конете. Нещо се раздвижи в тълпата. Малко елфическо дете, момиченце с панделки в косата и боси крачета, се откъсна от останалите и изтича при Кийрън, за да пъхне срамежливо нещо в ръката му.

— За добрината ти, принц Кийрън.

— Какво беше това? — попита Марк, докато Кийрън сключваше пръсти около предмета.

Ала стражите вече ги бяха наобиколили и ги бутаха към вратата на кулата и Кийрън не отговори.