Кралица на въздух и мрак [bg]

— Още пленници? — попита този отляво, който беше седнал върху масивна дървена ракла.

— Пленници на краля — заяви Етна отсечено.

— Същинско парти — каза стражът и се изсмя. — Не че се задържат дълго.

Етна извъртя очи и побутна Ема напред, като я смушка между раменете с върха на меча си. Двамата с Джулиън се озоваха в просторна квадратна стая с грубо издялани каменни стени. От тавана растяха пълзящи растения, спускащи се като панделки надолу, където потъваха в пода от отъпкана пръст, оформяйки, осъзна Ема, килии, чиито стени бяха направени от покрити с бодли ластари, твърди като гъвкаво желязо.

Тя си спомни как тези бодли се забиват в нея и потрепери.

Етна се изсмя грозно.

— Трепери колкото си искаш. От тук няма бягство, нито ще получиш милост.

Тя откачи оръжията от колана на Ема и я принуди да свали златния медальон на Клейва. Ема хвърли панически поглед на Джулиън — сега нищо нямаше да им попречи да избегнат загубата на време в царството на феите.

Изпълнената с ярост Ема беше блъсната в една от килиите през процеп в ластарите. За нейно облекчение, Джулиън, комуто също бяха отнели оръжията, я последва миг по-късно. Беше се страхувала, че ще ги разделят и тя ще полудее сама. Той се обърна и изгледа сърдито Ездачите, докато Етна докосваше килията с върха на меча си. Ластарите, които се бяха разтворили, се плъзнаха и отново се оплетоха, препречвайки всеки път за бягство.

Върху устните на Етна играеше широка усмивка и от триумфиращото й изражение стомахът на Ема се сви.

— Малки ловци на сенки — изгука тя. — Каква ползва от всичката ви ангелска кръв сега?

— Хайде, сестро — повика я Иохаид, макар че се усмихваше доволно. — Кралят ни чака.

Етна се изплю на земята, преди да се обърне и да последва брат си. Стъпките им затихнаха в далечината, оставяйки единствено мрак и тишина… студена, смазваща тишина. Оскъдна мътна светлина идваше от пушещите факли високо на стените.

Силата се отцеди от крайниците на Ема като вода, изляла се от рухнала язовирна стена, и тя се свлече на пода в средата на килията, възможно най-далече от бодлите, които я обграждаха от всички страни.

— Джулиън — прошепна. — Какво ще правим?

Той се отпусна на колене и Ема видя, че кожата му беше настръхнала, а окървавената превръзка около китката му сияеше призрачно в мрака.

— Аз ни доведох тук — каза той. — Аз ще ни измъкна.

Ема отвори уста, за да възрази, но думите не дойдоха, беше си почти самата истина. Предишният Джулиън, нейният Джулиън би се вслушал в думите й пред стаята на Аш, че нещо не е наред. Би имал доверие на инстинктите й. За първи път Ема почувства нещо близо до траур за онзи Джулиън, сякаш този сега не беше просто временен… сякаш нейният Джулиън може би никога нямаше да се върне.

— Грижа ли те е изобщо?

— Мислиш ли, че искам да умра тук? Все още имам инстинкт за самосъхранение, Ема, и това означава да предпазя и теб. И знам… знам, че съм по-добър ловец на сенки, отколкото се показах току-що.

— Да бъдеш ловец на сенки, не означава просто да имаш бързи рефлекси или силни мускули. — Ема притисна ръка до сърцето му, ленът на ризата беше мек под пръстите й. — То е тук.