Невидимият пазител [bg]

Тя кимна утвърдително, без да отделя поглед от екрана.

— Шест месеца след случая с Тереса една германска туристка бе открита „изнасилена“ и удушена в покрайнините на къмпинг край Бера. Въпреки съвпаденията престъплението бе различно — бяха опитали да я изнасилят, имаше следи от борба, мръсникът бе прекалил и я бе убил. Тя също беше удушена с корда, взета от самия къмпинг, а след смъртта й убиецът бе разрязал дрехите й, за да я види гола. Оказа се един перверзник, пазачът на къмпинга, противен петдесетгодишен тип, срещу когото вече имаше жалби, че е шпионирал туристките, когато се къпели. Любопитно е, че въпреки цялото насилие, което личеше по трупа, косата й бе грижливо вчесана на две страни, сякаш позираше за снимка. Мъжът отрече всичко, че я е убил, че я е сресал, но се намериха свидетели, които ги бяха видели да се карат няколко дни по-рано, когато момичето го хванало да дебне пред нейната палатка, докато се преобличала. Негодникът отнесе двайсет години. Година след това имахме друг случай със сресана мъртва девойка. Едно момиче, което се отделило от групата си в планината. Отначало помислихме, че се е изгубила, и организирахме спасителни отряди. Открихме я чак след десетина дни, беше подпряна на едно дърво, а тялото изглеждаше необичайно дехидратирано, което някой съдебен лекар би обяснил по-добре от мен. Всъщност трупът приличаше на мумифициран. Дрехите й бяха изчезнали, кокът й бе развален, косата положена симетрично от двете страни на тялото, сякаш някой я бе сресал.

Амая почти не можеше да сдържи треперенето на краката си.

— Имаше ли нещо върху трупа?

— Не, нищо, макар дланите й да бяха обърнати нагоре. Внушаваше много странно усещане, но върху трупа нямаше нищо, бяха й свалили всичко — дрехи, бельо, обувки… Макар че сега като си спомням, обувките в крайна сметка се появиха. Всъщност благодарение на тях я откриха — бяха на края на пътеката, която водеше към гората.

— Поставени една до друга, сякаш някой се е готвел да спи или да се къпе в реката — изрече Амая.

— Да — кимна мъжът, гледайки я изненадано. — Откъде знаете?

— Заловиха ли нападателя?

— Не, нямаше следи, нямаше заподозрени… Разпитахме приятелите и роднините й, обичайната практика. Същото като с Тереса, същото като при другите. Млади жени, някои от тях почти деца, едва вкусили от живота. А някой им бе отрязал крилете…

— Мислите ли, че има шанс да получа достъп до тези досиета? — попита тя, почти умолявайки го.

— Предполагам, че знаете с какво се занимавам… Когато напуснах полицията, взех копия от всички случаи, по които съм работил.

Подкара към Елисондо, размишлявайки върху данните, които Алварес де Толедо й бе предоставил. В досиетата откри общи белези, подозрителни данни, един и същи тип жертва, почерк, който се усъвършенстваше и рафинираше… Откри зародиша му, смъртоносната му следа, която се бе разпростряла през цялата долина до Бера, а може би и по-нататък. Сега бе сигурна, че убиецът живее в Елисондо, и знаеше, че Тереса е била първата, едно спонтанно престъпление, което при всеки следващ случай го бе карало да се отдалечава все повече и повече от къщи. Тереса, далеч по-красива, отколкото умна, „хитруша“, както би казала баба й Хуанита, лекомислена и убедена в своя чар, момиче, което бе обичало да е център на вниманието. Убиецът не бе издържал на изкусителното й ежедневно присъствие, на предизвикателството да я вижда всеки ден, беше я смятал за мръсна, нечестива, играеща си на жена, когато е можело още да си играе с кукли. Съществуването й му се бе сторило непоносимо и я бе убил, както и другите, но без да я насилва, разголвайки детското й телце, което бе престъпило границата на идеала му за почтеност. После бе започнал да усъвършенства техниката си, срязаните дрехи, разтворените длани, грижливо разделената на две коса… И внезапно — нищо, затишие с години, години, през които може би бе изтърпявал присъда за дребно престъпление или временно се бе преместил другаде. Докато през февруари не се бе върнал по-зрял и студен, с по-изтънчена техника, може би за да отдаде зловеща почит на Тереса и без да забравя бонбона, този символ на детството, трансформиран в домашно приготвена сладка, която според Амая бе най-непогрешимият му подпис.