Невидимият пазител [bg]

— Добре, шефке. — Той се поколеба. — Шефке, има ли нещо, което трябва да знам?

Йонан бе най-почтеният полицай, когото познаваше, може би един от най-добрите хора, които бе срещала, и общуването с него я бе накарало искрено да го цени.

— Трябва да си информиран, младши инспектор Ечайде, и ще ти разкажа всичко, когато се върнеш. Ще ти кажа само, че подозирам, че някой изнася информация от управлението.

— О, разбирам.

— Разчитам на теб, Йонан.

Почти успя да зърне усмивката му, преди да затвори.

Около девет вечерта Ириарте слагаше децата си да легнат. Това бе любимото му време от деня, когато бързането по задачи губеше значение и можеше да им се полюбува, учудвайки се почти ежедневно на бързината, с която растяха, да ги прегърне, да послуша още веднъж молбите им да не гаси лампата и да им разкаже отново познатата приказка, която знаеха наизуст. Когато най-сетне успя да се откъсне от тях, отиде в спалнята, където жена му гледаше новини в леглото. Да си лягат рано, бе навик, който бяха придобили след раждането на децата, и макар обикновено да стояха будни, разговаряйки или гледайки телевизия, около девет бяха винаги в леглото. Той се съблече и легна до жена си, която намали телевизора.

— Заспаха ли? — попита тя.

— Мисля, че да — отвърна той, затваряйки очи по онзи характерен начин, който тя познаваше добре и знаеше, че няма нищо общо със съня.

— Притеснен ли си? — попита го, погалвайки челото му.

— Да.

Нямаше смисъл да я лъже, познаваше го добре.

— Разкажи ми.

— Не знам точно от какво и това ме тревожи, има нещо, което не е наред, но не знам какво.

— Да няма нещо общо с онази красива инспекторка? — попита тя шеговито.

— Предполагам, че отчасти да, но не съм сигурен и в това. Върши нещата по малко особен начин, но не мисля, че в крайна сметка това е лошо.

— Мислиш ли, че е добра?

— Да, смятам, че е много добра, но… не знам как да го обясня, в нея има някаква тъмна страна, някакво друго лице, което не успявам да видя. Предполагам, че това ме тревожи.

— Всички имаме скрита страна, освен това я познаваш отскоро, още е рано да си правиш заключения, не мислиш ли?

— Не става дума за това, а за някакво особено недоверие, някакво инстинктивно чувство. Знаеш, че не съдя за човека по първото впечатление, но в моята работа интуицията е важна и смятам, че много пъти пренебрегваме сигнали за неща, които ни притесняват у другите, само защото нямаме база, на която да стъпим. А неведнъж става така, че това чувство, което сме изпитали, но сме решили да пренебрегнем, след време се връща и се оказва, че е имало причини. Тогава съжаляваме, че не сме обърнали внимание на онова, което някои наричат интуиция, инстинкт, първо впечатление и което в крайна сметка има своето научно обяснение, защото се базира на езика на тялото, на израженията на лицето и на малките социални лъжи.