Невидимият пазител [bg]

— Благодаря — каза тя, мислейки за друго. — Лейтенант Падуа, един информатор ми съобщи, че е забелязал нещо подозрително на десния бряг на реката, в района на Ари Саар. Изглежда, че оттатък буковата гора има няколко пещери, на около четиристотин метра нагоре по хълма. Може и нищо да не излезе, но…

— Ще съобщя на горската служба.

— Да, направете го, благодаря.

— Аз ви благодаря, госпожо инспектор. — Той се поколеба и сниши леко глас, за да не чуят онова, което щеше да каже. — Благодаря за всичко, длъжник съм ви, доказахте ми, че сте добър следовател. Както и добър човек. Ако някога имате нужда от нещо…

— Не сте ми никакъв длъжник, от една и съща страна на барикадата сме. Но ще го имам предвид.

След което затвори и остана на място, сякаш най-малкото движение можеше да попречи на потока на мислите й. Потърси в интернет един специализиран форум и изпрати въпрос до администратора. Наля си кафе с мляко и бавно го изпи на малки глътки, докато гледаше през прозореца. После се обади на Джеймс.

— Имаш ли желание да хапнеш със своята съпруга?

— Разбира се, вкъщи ли ще дойдеш?

— Мислех да обядваме навън.

— Добре, и предполагам, че вече си избрала къде.

— Колко добре ме познаваш! В два часа в „Ел Кортарисар“, едно от любимите места на леля. Много е близо до къщи, на входа на Елисондо от Ирурита, вече направих резервация. Ако стигнете първи, поръчайте вино.

Излезе от управлението, но видя, че оставаха още почти четирийсет и пет минути до обяда. Пое с колата по пътя за Алдуидес и кара до гробището. На входа бе паркирана друга кола, но не видя никой вътре. Тръгна бавно между гробовете, като обувките й се мокреха от твърде високата трева, която растеше наоколо. Накрая откри гроба, който търсеше — беше отбелязан с малък железен кръст. С тъга забеляза, че едно от раменете му е счупено. Надписът по средата гласеше: „Фамилия Алдубе Саласар“. Беше на седем, когато баба й Хуанита почина, и не помнеше лицето й, но помнеше аромата на къщата й, сладък и леко пикантен, като индийско орехче. Мириса на нафталин от шкафа за бельо, мириса на прясно изгладени дрехи. Помнеше бялата й коса, подредена в кок, прибран с фуркети — сребърни игли, украсени с цветя и мънички перли, единственото бижу заедно с тънката халка на пръста й, което някога бе виждала да носи. Помнеше ритмичното подрусване, което предаваше и на краката й, когато я вземаше в скута си, като галоп на конче, и песните, които пееше на баски с меден глас, толкова тъжни, че понякога я караха да плаче.