![Мъжът от Санкт Петербург [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/0/8/4/mzht-ot-sankt-peterburg-bg-download.jpg)
Мъжът от Санкт Петербург [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-038-8
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Мъжът от Санкт Петербург [bg]». Краткое содержание книги:
В тази сложна политическа игра никой не може да предвиди, че Лидия би разпознала Феликс и би рискувала живота на собствената си дъщеря заради него.
В началото на кариерата си Кен Фолет пише романи с различна тематика и в различни жанрове, за които самият той казва, че са най-доброто, на което е бил способен в този момент. С времето прави опити и в други жанрове и започва да пише криминални романи. На български до момента са издадени: „Опасно богатство“, „Ключът към Ребека“, „Полетът на стършела“, а вече и „Мъжът от Санкт Петербург“.
В последните години Кен Фолет създава и исторически романи. Сред тях са трилогията „XX век“, разказваща световната история в най-тъмните години на човечеството от съвременната история — Първата световна война, Втората световна война и Студената война и другата историческа трилогия, все още незавършена, „Устоите на земята“ и „Свят без край“, които проследяват градежа на катедралата Кингсбридж и борбите за власт и влияние.
Кен Фолет е английски писател, роден на 5 юни 1949 година в Кардиф, Южен Уелс. Получил е образованието си в държавни училища и завършва философия с отличие. Започва да работи като журналист, като именно през този период издава и първия си роман, който обаче не успява да се превърне в бестселър. Но той не спира да пише и днес името на Кен Фолет се свързва с доста заглавия на трилъри и исторически романи. Продадени са над 100 милиона копия на негови творби по цял свят.
Феликс се върна в оръжейната и запали свещта. Прозорците тук имаха тежки завеси, а в стаята с цветята нямаше никакви. Той отиде там, взе ножа от куката над мивката, върна се в оръжейната и се наведе над поставката. С ножа успя да развие винтовете, които закрепваха куката. Дървото беше старо и твърдо, но накрая те излязоха и той успя да махне веригата.
В оръжейната имаше три шкафа. В единия видя бутилки с бренди и уиски, и чаши, а в другия — подвързани броеве на списание „Кон и хрътка“, както и огромен кожен том със заглавие „Книга за лов“. Третият шкаф беше заключен: вероятно там държаха мунициите.
Феликс счупи ключалката с градинския нож.
От трите налични пушки — карабината, ловната и пушката за слонове — той предпочете „Уинчестър“-а. Докато ровеше из кутиите с муниции, обаче осъзна, че няма патрони нито за карабината, нито за пушката за слонове: тези оръжия сигурно бяха само сувенири. Трябваше да се задоволи с ловната пушка. За да е уверен, че ще убие жертвата си, се налагаше да стреля отблизо — не повече от двайсет метра, за да е напълно сигурно. И щеше да има само два изстрела, преди да презареди.
„Е, все пак искам да убия само двама.“
Споменът за Лидия, отпусната на пода в детската стая, не спираше да се завръща. Когато си спомняше как се бяха любили, ликуваше. Вече не усещаше фатализма, който го бе обзел веднага след това. „Не е сигурно, че ще умра. А и когато убия Уолдън, кой знае какво може да стане?“
Зареди пушката.
„Сега — помисли си Лидия — ще трябва да се самоубия.“
Не виждаше друг изход. Беше изпаднала до дъното на покварата за втори път в живота си. Всички години на самоконтрол не бяха довели до нищо само защото Феликс се беше завърнал. Не можеше да живее с мисълта за стореното. Искаше да умре, и то веднага.
Замисли се как да го осъществи. Каква отрова да вземе? Навярно някъде в къщата имаше отрова за мишки, но разбира се, тя не знаеше къде. Или свръхдоза лауданум? Не беше сигурна, че ще е достатъчно. Спомни си, че можеш да се самоубиеш с газ, но Стивън беше електрифицирал къщата. Зачуди се дали, ако скочи от прозореца на последния етаж, ще умре. Страхуваше се, че може само да си счупи гръбнака и да остане парализирана с години. Най-бързият начин беше да се застреля. Вероятно щеше да успее да зареди пушка и да стреля, безброй пъти беше виждала как се прави, но си спомни, че пушките са заключени.
После се сети за езерото. Да, това беше отговорът. Ще отиде в стаята си, ще си сложи халат, а после ще излезе от страничен вход, за да не я видят полицаите, ще отиде до западната страна на парка, под рододендроните, после през гората — до езерото; там просто ще продължи да върви, докато студената вода я покрие; след това ще отвори уста и след около минута всичко ще свърши.
Излезе от детската стая и тръгна по тъмния коридор. Под вратата на Шарлът струеше светлина и тя се поколеба. Искаше да види малкото си момиченце за последен път. Ключът беше в ключалката. Тя отключи и влезе.
Шарлът седеше в кресло до прозореца. Беше заспала облечена, с разпусната коса. Лидия затвори вратата и отиде до нея. Шарлът се събуди и попита:
— Какво става?
— Нищо — рече Лидия и седна.
— Помниш ли, когато бавачката ми си отиде? — попита Шарлът.
— Да, вече беше достатъчно голяма за гувернантка, а аз нямах друго бебе.
— Бях го забравила след толкова години. Едва сега си спомних. Ти не знаеш, че смятах нея за своя майка, нали?
— Не знам… не знаех. Винаги си наричала мен „мамо“, а нея „бавачке“…
— Да. — Шарлът говореше бавно, почти отнесено, сякаш се бе изгубила в мъглата на далечен спомен. — Ти беше „мама“, а тя „бавачка“, но всеки си има само една майка, а когато бавачката ми каза, че ти си моята майка, аз отвърнах: „Не е вярно, ти си ми майка.“ А тя само се засмя. Тогава ти я отпрати и ми разби сърцето.
— Не знаех…
— Мария, разбира се, не ти е казала — коя гувернантка би го направила?
Шарлът само разказваше спомен, не я обвиняваше, а обясняваше нещо.
— Нали разбираш, тогава сбърках майка си, а сега се оказа, че бъркам и баща си. Новото ме накара да си припомня старото.
— Сигурно ме мразиш — рече Лидия. — Разбирам. Аз също се мразя.
— Не те мразя, мамо. Бях ти ужасно ядосана, но никога не съм те мразила.