![Мъжът от Санкт Петербург [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/0/8/4/mzht-ot-sankt-peterburg-bg-download.jpg)
Мъжът от Санкт Петербург [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-038-8
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Мъжът от Санкт Петербург [bg]». Краткое содержание книги:
В тази сложна политическа игра никой не може да предвиди, че Лидия би разпознала Феликс и би рискувала живота на собствената си дъщеря заради него.
В началото на кариерата си Кен Фолет пише романи с различна тематика и в различни жанрове, за които самият той казва, че са най-доброто, на което е бил способен в този момент. С времето прави опити и в други жанрове и започва да пише криминални романи. На български до момента са издадени: „Опасно богатство“, „Ключът към Ребека“, „Полетът на стършела“, а вече и „Мъжът от Санкт Петербург“.
В последните години Кен Фолет създава и исторически романи. Сред тях са трилогията „XX век“, разказваща световната история в най-тъмните години на човечеството от съвременната история — Първата световна война, Втората световна война и Студената война и другата историческа трилогия, все още незавършена, „Устоите на земята“ и „Свят без край“, които проследяват градежа на катедралата Кингсбридж и борбите за власт и влияние.
Кен Фолет е английски писател, роден на 5 юни 1949 година в Кардиф, Южен Уелс. Получил е образованието си в държавни училища и завършва философия с отличие. Започва да работи като журналист, като именно през този период издава и първия си роман, който обаче не успява да се превърне в бестселър. Но той не спира да пише и днес името на Кен Фолет се свързва с доста заглавия на трилъри и исторически романи. Продадени са над 100 милиона копия на негови творби по цял свят.
Главата я болеше толкова силно, сякаш черепът й щеше да се разцепи. Отиде до тоалетката и отпи от шишенцето лауданум. После отпи отново.
А след това тръгна към детската стая.
Петнайсета глава
Нещо не беше наред. Феликс не беше виждал Шарлът от обяд, когато му донесе леген, кана с вода, кърпа и калъп сапун. Сигурно нещо й пречеше — вероятно я бяха принудили да напусне къщата или бе усетила, че я наблюдават. Но явно не го беше издала.
Така или иначе, тя не му трябваше вече.
Знаеше къде е Орлов и къде са оръжията. Не можеше да влезе в стаята му, защото охраната му беше добра, но можеше да го накара да излезе. Знаеше как да го направи.
Не беше използвал сапуна и водата, защо малкото скривалище беше толкова тясно, че нямаше как да се изправи и да се измие, а и не го беше грижа за това, ала сега му беше ужасно горещо, потеше се и му се прииска да се освежи, преди да се заеме за работа. Затова отнесе водата в детската стая.
Беше странно да стои в помещението, където Шарлът бе прекарала толкова часове като малка. Прогони тази мисъл от ума си: не беше време за сантименталности. Свали си дрехите и се изми на светлината на свещ. Изпълни го познато, приятно усещане за очакване и имаше чувството, че кожата му сияе. „Тази нощ ще победя — помисли си свирепо, — без значение колко хора ще се наложи да убия.“ Изтърка се здраво с кърпата. Движенията му бяха резки, а в гърлото си усещаше буца, от която му се искаше да закрещи. „Сигурно затова воините надават бойни викове“, хрумна му. Погледна тялото си и видя, че получава ерекция.
Тогава чу Лидия да казва:
— Пуснал си брада.
Обърна се и се втренчи слисан в тъмното.
Тя се приближи в кръгче светлина от свещ. Русата й коса се спускаше по раменете. Беше облечена в дълга светла нощница с тясно бюстие и висока талия. Ръцете й бяха голи и бели. Усмихваше се.
Стояха неподвижно и се гледаха. Тя няколко пъти понечи да заговори, но думите не излизаха. Феликс усети как кръвта се устремява към слабините му. „От колко време — помисли си диво, — от колко време не съм стоял гол пред жена?“
Тя помръдна, но това не развали магията. Пристъпи напред и коленичи в краката му. Затвори очи и го подуши. Феликс погледна надолу към лицето й, сълзи блестяха по бузите й на светлината на свещта.
Лидия беше отново на деветнайсет и снагата й бе млада, силна и неуморна. Скромната сватба бе свършила и тя вече беше със съпруга си в малката им къщичка в провинцията. Навън кротко се сипеше сняг. Любиха се на светлината на свещ. Тя обсипваше тялото му с целувки и той каза:
— Винаги съм те обичал, през всичките тези години — макар че бяха минали едва седмици, откакто се срещнаха. Брадата му жулеше гърдите й, но тя не помнеше да е пускал брада. Гледаше ръцете му: трескаво опипващи най-тайните й места, и каза:
— Ти, само ти ме караш да се чувствам така, ти, Феликс, ти — сякаш някога бе имало друг, който да прави подобни неща с нея, който да й носи това разливащо се на вълни удоволствие. Одраска с дългия си нокът рамото му. Видя как избива кръв, наведе се и жадно я облиза.
— Ти си като животно — рече той. Докосваха се трескаво, не спираха; бяха като деца в сладкарница, спускаха се от едно към друго, докосваха се, гледаха се, вкусваха се, неспособни да повярват на невероятния си късмет.
— Толкова се радвам, че избягахме заедно — рече тя и кой знае защо, той се натъжи. — Пъхни пръста си в мен — пожела тя и тъгата му изчезна, на лицето му се изписа желание, но Лидия се усети, че плаче, и не разбираше защо. Внезапно осъзна, че сънува, и се изплаши да не се събуди, затова каза:
— Да го направим сега, бързо — и те се сляха, а тя се усмихна през сълзи.
Движеха се като танцьори или като ухажващи се пеперуди.
— Толкова е хубаво, господи, толкова е хубаво! — прошепна тя, а после: — Мислех, че няма да ми се случи отново — и застена. Той зарови лице в шията й, но тя пое главата му в ръце и я отдръпна назад, за да го вижда. Вече знаеше, че не е сън. Беше будна. Усещаше една струна, опъната между тила й и основата на гръбнака й, която вибрираше и цялото й тяло пееше един-единствен тон — тона на удоволствието, който ставаше все по-силен и по-силен.
— Гледай ме! — каза тя, когато изгуби контрол, и той отвърна нежно:
— Гледам те. — А тонът стана още по-висок.
— Аз съм покварена! — изпищя тя, когато оргазмът я заля. — Гледай ме, аз съм покварена! — И тялото й се сгърчи в конвулсии, струната се опъваше все повече и повече, а удоволствието ставаше така пронизително, че тя усети как губи разсъдъка си и тогава последният тон на насладата скъса струната, тялото й се отпусна и тя изгуби съзнание.