Господарят на войната

Но аз наблюдавах конника. Той яздеше толкова странно, вече виждах, че е вързан за коня. Глезените му бяха привързани с въже под черния корем на жребеца, тялото му бе закрепено към седлото с дъски, заглавени в дървените части на седлото. Мъжът нямаше шлем и дългата му коса се вееше свободно с вятъра, а под косата лицето на ездача бе само един ухилен череп покрит с изсъхнала жълта кожа. Беше Гауейн, мъртвият Гауейн, устните и венците му се бяха свили и оголили зъбите, ноздрите му бяха само две черни резки, а очните дупки зееха празни. Главата му клюмваше ту вляво, ту вдясно, а тялото, към което бе прикрепен драконът на Британия, се люшкаше ту на едната, ту на другата страна.

Това бе смъртта, яхнала черен кон на име Анбар, и при вида на този призрак, хукнал към техния фланг, саксите загубиха своята увереност. Черните щитове пищяха зад Гауейн, подкарвайки коня и мъртвия ездач през храсталаците и право срещу фланга на саксите. Черните щитове не нападнаха във фронт, а така както си бяха — виеща орда. Така воюваха ирландците — ужасяваща атака на луди мъже, които се впускаха в клането като любовници един към друг.

За миг битката затрепери. Саксите бяха на прага на победата, но Артур усети колебанието им и неочаквано ни викна да атакуваме.

— Напред! — изкрещя той. — Напред!

— Напред! — повтори като ехо Мордред.

Така започна клането при Минид Бадън. Менестрелите разказват за тази битка всичко и този път не преувеличават. Ние прекосихме натрупаните пред нас мъртви и понесохме копията си срещу войската на саксите, точно когато Черните щитове и Кълхуч ги удариха във фланга. Няколко мига се чуваше само звънът на мечовете, тътенът от удари на брадви върху щитове, сумтене, пъшкане, потене — стените от щитове се бяха вкопчили една в друга. Но след това войската на саксите не издържа, ние се врязахме в редиците им и нивите подгизнаха от франкска и сакска кръв. Саксите побягнаха пред дивата атака, предвождана от мъртвец на черен кон, а ние ги застигахме и ги убивахме, и убивахме. Натрупахме купища презрени сакси на моста на мечовете. Намушквахме ги с копия, изкормвахме ги, някои просто ги давехме в реката. Отначало не взимахме пленници, само изливахме с години трупаната омраза върху омразните си врагове. Войската на Сердик се бе разпиляла под удара на двойната атака, и ние с рев се втурвахме в разпадналите се редици и се надпреварвахме в избиването им. Това бе оргия на смъртта, състезание по клане. Имаше сакси, които бяха изпаднали в такъв ужас, че не можеха да мръднат, просто стояха като заковани с широко отворени очи и чакаха да ги убием, а имаше и такива, които се биеха като демони, трети, умираха, бягайки, а други се опитваха да стигнат до реката. Нашата стройна стена от щитове бе напълно изчезнала и ние се бяхме превърнали в глутница полудели бойни кучета, които разкъсваха врага на парчета. Видях Мордред да куца на сакатия с крак и да посича сакси, видях Артур да настига с коня си бегълците и да ги поваля с меча, видях поуиските воини да отмъщават хилядократно за своя крал. Видях Галахад да сече отляво и отдясно на коня си, а лицето му бе по-спокойно от когато и да било. Видях Тюдрик в свещенически одежди, слаб като скелет и с остригано теме, свирепо да размахва огромен меч. Старият епископ Емрис беше там с грамаден кръст, увиснал на врата му, и със стар кожен нагръдник, завързан върху расото с въже от конски косъм.