Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
— Щом Земния крал ни е предупредил, трябва да го послушаме, милорд.
— Какво да послушаме? — попита херцог Палдейн. — Посока не ни е дал. Да бягаме? Някъде да бягаме? Как? Кога? От какво?
— Държите се така, все едно сте убеден, че стените на Карис могат да ни защитят — каза старият Джеримас. — Голяма вяра залагате в камъка, и то след всичко, което се случи. Може би трябва да вложите повече вяра в своя крал.
— Вярвам аз на краля — възрази Палдейн. — Но защо той ме обременява с противоречиви заповеди?
Съветниците изглеждаха угрижени. Роланд разбра, че имат много въпроси и недостатъчно отговори. Изглеждаха така, сякаш вече са победени.
Херцогът вдигна глава, видя Роланд и зяпна от изненада.
— Сър Боренсон? Какво правите тук? Носите ли някакво по-точно указание от краля?
— Не — отвърна Роланд. — И не съм сър Боренсон, макар че сме роднини.
Подаде кесията с писмото на херцога, а той разви свитъка, прочете го и му го върна с краткото „Благодаря“.
Хали бяха превзели цитаделата Хейбърд, а херцог Палдейн даже не мигна.
— Милорд? — попита Роланд.
— Знам — каза херцогът. — Барон Пол ми донесе същото съобщение преди няколко часа. Нищо не може да се направи. Ние сме под обсада, а кралските вестоносци ме молят да побягна ей така!
— Обсада ли, милорд? — изненадано попита Роланд. Радж Атън не беше придвижил обсадни машини към стените. Всъщност неговите войски бяха на много мили оттук.
— Да, обсада — повтори херцогът, сякаш Роланд беше идиот.
— Милорд — каза Роланд. — Надявах се да напусна замъка. Оставих едни приятели да се скрият на юг, едно малко момиче, което има нужда от помощта ми. — Искаше му се и да помоли за правото да стане настойник на Ейвран, но прецени, че моментът не е подходящ.
— Никой не може да напусне — каза херцогът. — Прекалено опасно е, а и след като Синята кула беше унищожена, стените ни са ужасно отслабени откъм защитници.
— Синята кула? — попита изумен Роланд.
Херцогът кимна и се навъси.
— Всичко, до последния камък.
Роланд преглътна. Беше служил двайсет години като Посветител в Синята кула. Можеше сега да е убит там, в съня си. Беше се спасил тъкмо навреме.
Но без подсилени войници по стените на Карис онези, които бяха загинали в Синята кула, можеше да се окажат щастливци.
— Но как е паднала? — осмели се да попита Роланд.
Палдейн сви рамене.
— Не знам, но доколкото мога да съдя, преди четири часа всички в кулата са били избити. — Огледа критично Роланд. — Много приличаш на Боренсон. Кажи ми, имаш ли опит във война?
— Аз съм касапин по занаят, милорд.
Херцог Палдейн изсумтя, после погледна късия меч на кръста му и каза:
— Вече си страж. Поемаш южната стена — между петдесет и първа и петдесет и втора кула. Кормиш всеки човек или звяр, който прехвърли стената. Ясно? До съмване тук ще падне здраво клане и един касапин ще ми е от полза на стената.
Разкрит заговор
Ерин Конал стигна до замъка Гроувърман на река Уайнд, но нямаше на какво да се радва. Вярно, Габорн се беше съвзел от припадъка си преди час и беше съобщил добрата вест: Сияйният на мрака бе мъртъв — или поне обезтелесен и много по-безопасен.
Но Ерин беше останала без коня си, а принц Селинор беше ранен. Кожата на врата му бе изгоряла и подута. С даровете си на жизненост, принцът щеше да оживее, но възстановяването му нямаше да е лесно. Докато Ерин го измъкваше изпод горящите дървета, болката от раните му го караше да скимти и да плаче като дете. Скоро след това беше изпаднал в безсъзнание и се наложи един от хората на херцог Гроувърман да го качи на седлото зад себе си.
Ерин влезе след един рицар от Джоник в двора пред цитаделата на херцога. Още с влизането си разбра, че не е първата, пристигнала тук — съвсем не.
Стотици рицари вече бяха пристигнали и празнуваха. Слугите на Гроувърман бяха изнесли в двора кошници с хляб, а слугинчетата наливаха ейл. Покрай източната стена горяха огньове и десетки ратайчета въртяха шишове с телешко. На една тераса свиреха менестрели, а един викач при градската порта приканваше всички с викове:
— Яжте на корем, господа! Яжте, не се притеснявайте!
Херцогът не пестеше нищо за армията на Земния крал. Но на Ерин не й беше до ядене.
Тя отиде да потърси Селинор. Хората на Гроувърман го бяха положили върху конски чул до една стена. Покрай стената растяха маргаритки и белите им цветчета се бяха разтворили широко за нощния въздух и за мушиците, хранещи се с нектара им. Един войник се беше навел над Селинор и се мъчеше да налее уиски в гърлото му.
— Пийте, сър — подканяше го рицарят. — Ще облекчи болката.