Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Първото беше, че вече нямаше нужда да го държат в белезници. Сега той беше пленник, роб на Сафира, какъвто щеше да е всеки мъж на негово място.
Второто, което осъзна, беше, че Сафира изобщо не е това, което бе очаквал.
Радж Атън беше мъж на тридесет и няколко години, състарен много повече поради многото си дарове на метаболизъм. И бързо се превръщаше в старец.
Затова Боренсон естествено беше заключил, че Сафира трябва да е жена в зряла възраст. Но тази красавица, тази майка на петгодишен син… все още самата тя беше дете.
Сякаш не бе на повече от шестнадесет години.
От тази мисъл го заболя. Знаеше, че в Индопал жените често се омъжват млади, много по-млади, отколкото в Мистария. Но Сафира не можеше да е била на повече от единадесет, когато Радж Атън за пръв път бе легнал с нея.
Дори тук това беше на границата на скверното.
Ето защо третото нещо, за което Боренсон си даде сметка, произтичаше от първите две. В яростта си, толкова свирепа, че палатът почервеня в очите му, той мълчаливо се закле, че — мир или не — ще намери начин да направи Радж Атън евнух преди да го убие.
Изгубен в мъглата
„Толкова пари дадох за един добър кон, а сега просто трябва да го убия“ — помисли Роланд, докато препускаше към Карис, преследван от рицарите на Радж Атън.
Бойният му кон изтрополи по някакъв дървен мост и препусна сред полята. Пъхтеше, сякаш всеки дъх му беше последен. Ушите му бяха клепнали, на устата му се беше насъбрала пяна и капеше от юздата. Подсиленият кон с лекота пробягваше по шейсет мили в час, но Непобедимите ги догонваха.
Конят на барон Пол се беше отвял напред, на половин миля от Роланд. Препускаше по един хълм. Пол беше далеч напред и нямаше за какво да се тревожи.
По майчина линия Роланд произхождаше от семейство на корабостроители. Зачуди се дали няма да набере повече скорост, ако изхвърли нещо. Но нямаше нито доспехи, нито оръжие; всъщност нямаше нищо и в дисагите си. Беше дал на зелената жена тежкото си наметало от меча кожа. Само кесията му беше пълна със злато. Макар никога да не беше изпитвал сантиментална привързаност към богатството, реши, че по-скоро ще умре с него, отколкото без него.
Единственото, което всъщност му натежаваше, беше късият меч, даден му от барон Пол, но той прецени, че може би ще е по-добре да е в ръката му, отколкото не.
Затова препускаше и пришпорваше коня.
Карис беше само на осем мили, загърнат в гъста мъгла; вече се виждаха кулите му, издигащи се над мъглата.
Той погледна назад. Непобедимите го догонваха, деляха ги само двеста крачки. Първите двама бяха изпънали късите си лъкове, готови да стрелят. Роланд се понесе по склона към билото; конят му за миг сякаш полетя, после копитата му отново затрополяха по черния път.
Подсиленият кон стъпи встрани, за да избегне дълбокия коловоз. Само това спаси живота на Роланд, защото точно в този момент две стрели избръмчаха покрай рамото му, като пропуснаха целта само на стъпка. Конят се втурна към малка горичка дъбове.
Роланд се надяваше, че пътят ще започне да лъкатуши, защото тогава дърветата щяха да му предложат повече прикритие. Препусна към горичката и пак погледна назад.
Непобедимите спряха на билото и утринното слънце просветна отразено от шлемовете им.
Погледнаха към гората, след което обърнаха конете и тръгнаха назад.
Роланд се зачуди. Дали не се бяха уплашили от засада? Може би сред дъбовете се криеха приятелски войски?
Или може би ги пазеха други патрули на Радж Атън. Така че той продължи да препуска, но не видя никого — нито приятелски войник, нито противник.
Излезе от гората и огледа виещия се път. От барон Пол нямаше и помен. Широкият път водеше нагоре през хълмовете, през някакво малко селце. Отляво имаше жив плет, отдясно — каменни огради. А от барон Пол — ни вест, ни кост.
„Изгубил съм го“ — помисли Роланд.
В гората беше зърнал две пътеки, отклоняващи се неизвестно накъде. Барон Пол, изглежда, беше тръгнал по едната, но по коя — Роланд не знаеше и нямаше намерение да се връща.
Продължи да язди през хълмовете, после мина през селото. Пътят се спусна стръмно сред облак гъста мъгла. Вече беше близо до Карис, само на пет мили. И ако Пол беше прав, тази мъгла криеше приятелски войници, войниците на херцог Палдейн.
След като навлезе десетина крачки в гъстия облак, разбра, че Пол е прав: тази мъгла не беше естествена.
Никога не беше виждал толкова гъста мъгла, дори в Дворовете на прилива. Мъглата беше гъста като масло и макар само допреди няколко крачки утрото да беше светло и топло, тук изведнъж стана мрачно и хладно като в нощ. Не можеше да види дори пътя под краката си.