Вълчето братство

Пащук беше Непобедим, с дарове на жизненост и мускул. Той можеше да пожертва мъжеството си и макар че ездата щеше да е болезнена, вероятно щеше да се справи. Но за Боренсон това щеше да е непосилно.

— Разбира се — каза Сафира, — ще бъда милостива към вас. Ще отложа изискването, докато не стигна до своя господар.

На бързи коне, прецени той, щяха да стигнат в Карис до утре призори.

Утре призори щеше да се наложи да плати цената. Стига да се съгласеше.

Беше ужасно. Но той все пак беше воин на Мистария, отраснал и отгледан за битки, и народът му имаше нужда от него. Избор нямаше.

— Ваше величество, ще го сторя — промълви той, горд, че гласът му не трепна.

— Тогава, Пащук, сър Боренсон, погледнете ме — каза Сафира.

Боренсон вдигна колебливо очи от плочите. Погледът му се задържа първо на децата. Пред него стоеше красиво четири или петгодишно момче, с фино изваяни черти и очи, тъмни като на Йоме Силвареста, но с по-тъмна кожа от нейната. Беше облечено царствено, в костюм от извезан със златни ширити червен памук, с перли, и гледаше свирепо, застанало до тригодишната си сестра и още по-малкото си братче.

Децата се бяха сгушили до майка си, както можеше да се очаква от изплашени деца. Боренсон бегло забеляза красивия фонтан зад нея в празния двор, както и снажните Непобедими — личната й охрана, — застанали отзад.

Защото единственото, което можеше да гледа, бе Сафира — крехка жена с кожа, тъмна като абанос, и с гъвкава като на сърна снага. Единственото, което съществуваше, беше Сафира. Не чуваше дори учестения пулс на сърцето си, нито собствения си дъх.

Да се каже, че красотата й е изключителна, щеше да е безсмислица. Никое цвете нямаше да изглежда толкова мило и нежно. Никоя звезда в нощното небе не можеше да изпълни човек с такъв безнадежден копнеж. Никое слънце не би изгряло като нея. Боренсон впи очи в нея — пълно, изцяло. И се изгуби.

Всеки мускул по тялото му се стегна и той усети, че се е задъхал, че е забравил да диша. Не можеше да затвори очи, не смееше дори да примигне.

Когато Сафира проговори, той дори не разбра какво поиска. А когато събра децата си и ги поведе към палата за да си вземе даровете, неволно се надигна, жаден да я последва, но Пащук го спря.

— Не може да влезеш — изрева Пащук в ухото му. — Вътре има и други конкубинки.

Боренсон се опита да се измъкне от ръката на Пащук, но вече нямаше дарове на мускул. Не притежаваше и една десета от силата на Непобедимия.

Така че залитна замаян към фонтана и се задоволи с мисълта, че би могъл да седне и да почака Сафира да се върне.

Не съжали за сделката. Изобщо не го интересуваше, че само след ден ще се наложи да заплати цената за това, че е погледнал Сафира. Струваше си. Цената си струваше.

Затова приседна като последния окаяник на ръба на хладния фонтан и зачака. Сънят го обори. Но докато заспиваше, той осъзна три неща.