Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Но Селинор беше стиснал зъби и със сълзи на очите извръщаше глава. Рицарят се помъчи да извърне главата му и да го накара да отпие насила, явно убеден, че принцът не е с ума си.
— Аз ще се оправя с него — каза Ерин. — Маков сок ще е по-подходящ.
— Може би. — Рицарят сви рамене. — Макар че не разбирам защо ще предпочете горчивия мак пред сладкото уиски.
— Намерете лекар и го помолете за мак — каза Ерин, коленичи до Селинор и избърса челото му. Беше се изпотил и я гледаше с изпълнени с болка очи.
— Благодаря ти — едва едва прошепна той.
Земния крал му бе повелил да се откаже от пиенето. Сега Ерин се увери, че той е готов да го направи.
— Няма за какво — отвърна тя и сложи ръка на челото му. Той като че ли заспа.
На моменти проговаряше несвързано, сякаш потънал в кошмари. Веднъж извика насън и се опита да я избута.
Но след малко се събуди. Очите му се бяха изцъклили от болка, челото му плуваше в пот.
— Земния крал е изгубил даровете си. Чух, че някой го каза. Вярно ли е?
— Да — отвърна Ерин. — Сега е обикновен човек — ако един Земен крал може да се нарече „обикновен“.
— Значи човек може да го види без обаянието му. Ти видя ли го?
Беше го видяла тази вечер на път към замък Гроувърман, дълбоко заспал. Младежът не беше чаровник дори с дара си на обаяние. Изглеждаше съвсем обикновен.
— Видях го със собствените си очи — отвърна Ерин. Мислеше, че Селинор просто бълнува.
Тя го потупа по бузата, за да се свести, и забеляза, че носи на шията си сребърна верижка със сребърен овален медальон с капаче.
Веднага разбра какво е това — медальонът на вричането. Много благородници поръчваха на някой художник да изрисува миниатюрен портрет на детето им и след това портретът се слагаше в такъв медальон. След това медальонът се изпращаше в далечни земи, за да бъде показан на родителите на предполагаемата годеница или годеник, така че благородниците да могат да изберат подходяща партия за своя син или дъщеря, без дори да са виждали с очите си въпросната личност.
На такива медальони не можеше много да се вярва. Художниците обикновено не изобразяваха недостатъците на детето и наблягаха на красотата му дотолкова, че образът на медальона съвсем слабо приличаше на оригинала.
И все пак такива медальони често събуждаха романтични чувства. Ерин си спомни, че когато беше на дванадесет години, майка й й беше показала лика на един млад лорд от Интернук. Беше носила медальона му няколко месеца, изпълнена с мечти за прелестния русокос момък, докато не стана ясно, че момчето също е видяло нейния лик на медальона й за вричане и не се е впечатлило особено.
Селинор бе твърде голям, за да бленува по някакво дете на медальон. Беше поне на двадесет и пет и беше нормално отдавна да е женен. Но пък Ерин си даваше сметка, че никоя благоразумна млада дама не би го приела за съпруг.
— Какво, татко? — представи си тя как пита някое дванадесетгодишно момиче. — Искате да се омъжа за пияницата на Южен Кроудън?
— Не за момчето — щеше да отвърне бащата. — Само за кралството. И докато той се напива и бърза да се вкара в гроба, ще наплоди копелета на всяка кръчмарска слугиня в три кралства околовръст. И след като ги избиеш всички тия копелета, Кроудън ще бъде твой.
Не можеше да си представи, че едно нормално момиче ще приеме с радост такава партия.
Но ето че Селинор носеше медальон на вричане като някое поболяло се от любов момче.
Зачуди се кое ли дванайсетгодишно момиче е привлякло въображението му. Погледна крадешком Селинор, който лежеше и дишаше тежко, явно заспал.
Отвори крадешком малкото капаче на медальона и затаи дъх. Дванайсетгодишното момиче беше със сини очи и дълга тъмна коса. Веднага позна рисунката — защото това бе нейният портрет, правен преди десет години, когато тя самата си беше въобразявала, че такива портрети означават нещо.
Затвори капачето. Никой ухажор не беше идвал да моли за ръката на момиче от конните кланове на Флийдс. Самата тя не беше сигурна как щеше да постъпи, ако беше дошъл ухажор. В края на краищата тя беше воин, а не някаква си превзета дама, отгледана с единственото предназначение да ражда синове на мъжа си. А единствено в кралства като Интернук се случваше понякога пълководец да си търси жена, достатъчно силна, за да се сражава редом с него на бойното поле.
Но ето че Селинор носеше на шията си нейния медальон. Нима го беше носил цели десет години?
Майка й може и да беше изпратила медальона в Южен Кроудън, но никога не й беше споменавала за възможен брак със Селинор. Ерин достатъчно добре познаваше майка си, за да е сигурна, че дори крал Андърс да е предлагал такъв брак, тя е щяла да откаже.