Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Побоя се да не би конят му да се спъне в някоя издатина, затова се смъкна от гърба му. Приклекна и се взря в земята, но и така едва успя да различи пътя в краката си и тревата отстрани.
Поведе коня през непрогледната мъгла.
Беше видял издигащите се над мъглата кули на Карис и беше преценил, че дотам няма повече от пет мили.
Но след като слезе от коня и продължи да го води с часове през бялата пустош, съвсем се обърка.
Трудността с намирането на вярната посока многократно се увеличаваше, щом влезеше в някое градче или село, защото тогава пътят се разклоняваше накъде ли не, и на два пъти той се улови, че обикаля около едно и също място.
Пътят се виеше като змия и след около три часа той разбра, че се е отклонил някъде, защото определено беше изминал повече от пет мили.
През цялото това време не забеляза нито един войник на Мистария, нито един защитник. Мъглата на един воден чародей можеше да скрие сто хиляди войници покрай пътя на разстояние един изстрел с лък, но той така и не забеляза нито един.
Безпокоеше се за Ейвран. Знаеше, че детето е изплашено до смърт, и се ядосваше, че като последен глупак го е оставил само.
А и честно казано, даваше си сметка, че не по-малко се безпокои за зелената жена. Тя не му беше направила нищо лошо — е, само дето се опита да му изсмуче кръвта. Но чувствата му към нея далеч надминаваха простото състрадание.
Не знаеше точно как да го изрази. Тя беше красива като истинска Владетелка на руни. Макар да не беше завеян момък, Роланд разбираше, че красотата й го привлича.
Но пък се съмняваше, че би могъл да се влюби в жена с нокти като на хищна птица и със зелена кожа.
Нито пък можеше да твърди, че го привлича силата на характера й. Доколкото можеше да съди, тя изобщо нямаше характер. Не знаеше доколко притежава вярност, или благодетелност, или увереност, или каквато и да било друга човешка добродетел.
Но едно нещо можеше определено да каже за зелената жена: предния ден той беше открил, че се чувства… в безопасност, когато тя е до него.
А освен това имаше чувството, че и тя се нуждае от него, нуждае се от ума му и от съветите му; беше й нужен, за да я научи на името на синия цвят, как да носи обувки и как да язди кон.
Никоя друга жена досега не беше му се струвала толкова великолепна и в същото време — така уязвима.
За него тя беше непроницаема като мъглата. Самата загадка около нея го привличаше.
И той се закле, че веднага щом предаде съобщението на херцог Палдейн, ще се върне и ще потърси Ейвран и зелената жена.
Роланд не хранеше илюзии за себе си. Не вярваше, че зелената жена може да го обикне.
В края на краищата той беше един нищожен човек — всички му го казваха. Жена му непрекъснато му го беше натяквала. Кралят му беше решил, че не го бива за нищо друго, освен да си даде дара на метаболизъм. Не отбираше нито от писмо, нито от четмо, и да се бие не можеше.
Сети се за Габорн и си даде сметка, че изобщо не се беше замислял как да реагира на издигането на Земен крал.
Сега разбра, че е все едно. Никой Земен крал нямаше да Избере човек като Роланд Боренсон, човек, на когото не бе останало нищо, което да предложи. А това означаваше, че краткият и горчив живот на Роланд щеше да си остане точно такъв — кратък и горчив.
Когато най-после успя да се изтътри от мъглата, откри, че съвсем се е изгубил. Слънцето отдавна беше превалило и той все още можеше да види кулите на Карис в далечината, на около пет мили. Но странно как беше подминал замъка, защото сега Карис се падаше на юг.
Спря. Ризата му беше мокра от мъглата, толкова подгизнала, че той я свали и я изстиска — водата се изсипа в калта пред краката му. После отново я навлече и се затътри обратно в проклетата мъгла. Зачуди се дали няма да вижда по-добре, ако запали факла.
След час отново излезе от мъглата и пак беше далече от Карис, само че този път западно. Вече беше късен следобед.
Стисна зъби и отново влезе в гадната мъгла, в сивия сумрак, като се закле тоя път много да внимава накъде върви.
Не беше стигнал далече, може би беше изминал около две мили, когато чу вляво от себе си звън на камбана — шест пъти. Ставаше късно и Роланд унило си даде сметка, че съобщението, което трябваше да предаде до изгрев слънце, ще пристигне чак вечерта. Беше загубил цял ден в мотаене из тази проклета мъгла.
Намери някакъв водещ наляво път и след около миля чу благословените звуци на живия замък: кънтежа на ковашки чукове, ругатните на някакъв лорд, който се караше на васалите, че не са укрепили добре стените, кукуригането на петли с последните лъчи на слънцето.
И освен всичко това чу грака на врани, гукането на гълъби и крясъка на чайки.