Вълчето братство

— Умник си — каза командирът на стражата.

После отвори вратата на портикула и подкара Роланд през подвижния мост към втори барбикан, после — до трети. Всеки следващ каменен портал беше с все по-силна отбрана. Отдолу бяха поставени на позиции мъже с бойни чукове и пики, а отгоре по стените се виждаха заплашителните силуети на стрелци и метателни машини.

Мъглата беше толкова гъста, че Роланд не можеше да види водата от двете страни на мостовете, макар да я надушваше и да чуваше плясъка й в каменните брегове на рововете.

Докато обикаляше миля след миля из мъглата, Роланд беше започнал да се тревожи, че замъкът е съвсем незащитен. Не беше видял и един войник на пост по пътищата.

Но след като се озова вътре, стана ясно, че е пълно с войска. В междинните полоси бяха вдигнали биваците си хиляди рицари, а стените направо гъмжаха от войници.

Но едва след като мина през третата полоса и навлезе в укрепения град, той започна да си дава сметка колко много хора са потърсили спасение тук. Когато стражът на стената му каза „тук сме милион“, Роланд го беше взел за шега.

Все пак Карис представляваше голям остров, точно както го беше видял отдалеч. По дебелите външни стени стърчаха многобройни стражеви кули, а отбраната вътре в самия град включваше укрепени имения и малки крепости. Улиците бяха пълни с босоноги хлапета, жени с угрижени лица и войници, войници, войници — гъмжаха навсякъде.

Врани, чайки и гълъби бяха накацали по всеки покрив. Миризливи кози дъвчеха ниско окачено пране; боязливи ярки притичваха в краката му; гъски се поклащаха и съскаха; коне цвилеха в конюшните, а кравите стояха по улиците и кротко преживяха.

Огромното множество от хора и животни, събрани толкова нагъсто, излъчваше тежка, непоносима миризма. Само след няколко минути ходене сред тази воня на Роланд му се дощя да избяга на някоя от кулите или стените… или още по-добре да се махне оттук и да намери Ейвран и зелената жена.

Стражите го придружиха през града до главния двор на замъка, а оттам до цитаделата на херцога — огромна кула, която се издигаше над всичко наоколо.

Вътре беше като в кралски дворец. Всички врати, столове и маси бяха излъскани до блясък. Декоративните месингови стойки за лампи по стените бяха с глобуси от скъпо стъкло от Ашховън. Килимите бяха дебели и меки, а боядисаните стени бяха изкусно изрисувани с поля с червени макове.

Херцогът, грубоват мъж с тясно лице, беше събрал около себе си на най-горния етаж на кулата съветници, които Роланд познаваше. Бяха мъже, дали дара си на ум на крал Ордън, и бяха Възстановени в Синята кула преди седмица.

Един от съветниците кимна към стоящия наблизо кралски вестоносец и каза:

— Щом Земния крал ни е заповядал да бягаме, значи трябва да бягаме.

Но херцог Палдейн удари с юмрук по дъбовата маса.

— Имам да се погрижа за четиристотин хиляди цивилни, а войските на Радж Атън са ни обкръжили. Не мога да им наредя да бягат! Непобедимите ще ги изколят просто за забавление.

Старият съветник Джеримас поклати побелялата си глава.