Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
— Например смърт?
— Да — отговори спокойно Саймън. — Или лудост; или пък, ако инквизиторът е недостатъчно обигран, приемане на съзнателна или случайна лъжа. Това са целите и намеренията ни. Искаш ли да кажеш нещо или дори смело да отхвърлиш предложението ни? Или ще си спестим това удоволствие? — Поклатих глава. — Тогава това е всичко… засега. Съвсем скоро ще знаем кога ти и Грейклок ще пожелаете да ни кажете нещо повече… да говорите от сърце и душа. Така че последвай пратеника на моите господари до квартирата си… — Без да чака отговор, Саймън се обърна и се скри в сенките. В същия момент блещукането изчезна, факлите светнаха, после започнаха да капят.
Нямах никакъв избор и последвах съществото-хрътка по ехтящите каменни коридори. Очаквах да ме отведе в подземията, но вместо това се заизкачвахме по стълби… безкрайни стълби, а после минахме през още коридори, докато накрая се досетих, че доближаваме последния етаж на огромния замък. Най-после звярът спря пред една грамадна врата, отвори уста, изрева и аз внезапно оглушах. След миг разбрах, че заклинанието, което съществото беше направило, съдържаше и втори елемент — слушащият да не различава думите. Слухът ми се възстанови, когато вратата се отвори. Видях разкошна дълга зала. По стените бяха окачени картини, таваните бяха покрити е коприна. Спрях нерешително на прага.
— Влизай, ако си от този свят, бъди проклет, ако не си! — чу се глас отвътре. Гласът на Дженъс. Подчиних се и вратата се затвори зад гърба ми. Хванах дръжката й, но тя не помръдна и разбрах, че водачът ми е направил заклинание за заключване. Тръгнах натам, откъдето беше дошъл гласът на Дженъс. От двете страни имаше големи стаи с високи тавани, някои обзаведени с легла, други с дивани, трети предназначени за трапезарии или за забави. Ако не беше черният камък, към който ликантийците са така пристрастени, и характерът на изображенията на картините, гоблените и скулптурите, които бяха ужасни, не бих се срамувал да настаня в тези покои най-добрия си приятел или най-уважавания гост и неговата свита.
После попаднах на друга изненада: видях Дженъс, полегнал на богато тапициран диван. Беше заобиколен от книги и свитъци, а пред него имаше статив с разгънат лист, покрит с драсканици и скици, всичките очевидно с магическа цел. Зад гърба на Дженъс имаше няколко големи отворени прозореца, през които можех да видя светлините на Ликантия и пристанището под нас. Дженъс беше облечен като благородник в дома си: широка мантия, копринена блуза и прилепнало трико. Нямаше вид на пленник, подлаган на изтезания, нито физически, нито магически. После видях лицето му — опънато, измъчено, изтощено като по времето, когато достигнахме края на нашето пътешествие и се върнахме на Пиперения бряг.
— Привет, приятелю мой. Ти се оказа по-голям приятел, отколкото изглеждаше — каза той, после стана и ме прегърна. — Никой човек не би могъл да иска по-добър приятел, макар че аз бих искал, заради самия теб, да беше малко повече егоист.
— Честно казано — възразих аз малко рязко, — не бях планирал да гостувам на властелините на Ликантия.
Дженъс се ухили.
— Преди няколко часа ми казаха, че си извън града и скоро ще бъдеш арестуван. Надявах се, че с твоята прозорливост ще успееш да избегнеш капана. — Той поклати глава.
— Как са познали, че ще дойда?
— Не зная. Отказаха да ми съобщят, а… магиите, които можах да направя, не ми подсказаха нищо. Може би заклинание за предупреждение, или пък човек или животно, поставено да наблюдава пътя; или шпионин с подготовката на жрец в самата Ориса. Според мен този заговор е замислен от някой твой враг.
— Нису Саймън. Днес го срещнах за първи път. — Разказах на Дженъс какво се беше случило. Той не направи никакъв коментар, а и не беше необходимо. Предложи ми вино, плодов сок или вода от една поставена наблизо маса с напитки. Налях си чаша вино, после размислих. Върнах я и започнах да си наливам сок.
— Пий вино — каза Дженъс. — Всъщност каквото желаеш. Доколкото мога да преценя, с нищо не ни упойват, тъй като засега знанията, които искат да получат, не изискват опияняване. Също бих препоръчал и двамата да ядем и пием колкото можем, понеже обстоятелствата скоро ще се променят.
Налях чашата, изпих я на един дъх и разбрах колко съм жаден; напълних я отново. Отидох до един прозорец и погледнах навън. Нашите покои… или килии… бяха точно над водата и далеч долу се виждаше бялата пяна на разбиващите се вълни. Бяхме над скалите извън пристанището.
— Прозорците омагьосани ли са?
— Естествено. Не че е необходимо, според мен, освен ако човек няма на гърба си един-два чифта крила.