Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
— Точно така, знаем какво искаме. — Той сложи ръка на тила й и я задържа там, докато очите му пронизваха нейните. — Понякога човек твърде дълго иска едно и също.
— Не знам какво имаш предвид.
Той я изправи на крака и впи устни в нейните, докато не усети вкуса на собствените си грешки.
— Може и аз да не знам. По-добре да тръгвам.
— Недей. — Подтикната от чувства, които не искаха повече да стоят заточени, тя хвана ръката му. — Не си тръгвай, Матю. Аз… нощта е подходяща да поплуваме. Ще дойдеш ли с мен? Не искам да ме оставяш.
Той обърна ръката й и притисна устни към дланта й по начин, от който очите й се насълзиха.
— И аз не искам да те оставям.
През цялото това време, през всичките тези години Ласитърови го бяха правили на глупак. Сега всичко се бе изяснило.
Вандайк не искаше да си губи времето със сън и за пореден път препрочиташе документите, които му бе изпратил Лару, докато не научи текста наизуст. Беше ги подценил. Изруга се задето е бил достатъчно невнимателен, за да допусне грешка.
„Твърде много грешки“ — помисли си той и попи потта, която бе избила на капки над горната му устна. И всичко това, защото амулетът не беше негово притежание.
Джеймс Ласитър бе знаел къде да намери „Проклятието на Анжелик“ и навярно бе умрял, надсмивайки се над своя убиец. А Вандайк не бе човек, на когото можеш да се смееш.
Сви юмрук около дръжката на обсипания със скъпоценни камъни нож за писма и злобно и безсъзнателно го заби в кремавата тапицерия на стола в стил кралица Ана. Брокатът се разпори като човешка плът, със звук, наподобяващ тихи писъци, докато конските косми бълваха навън. Овалното огледало на стената отразяваше лицето му, бясно и бледо, докато той мушкаше и режеше с ножа.
Пръстите му се бяха схванали болезнено, когато прекрасната седалка на стола се превърна в парцали. Дробовете му се издигаха и спадаха с усилие, поглъщаха с хълцане въздуха под звуците на Моцарт, които долитаха от скритите колони.
Той потръпна и остави скъпоценния нож да падне на килима, после се отдръпна със залитане от последното си произведение. „Само един стол“ — помисли си той, докато потта засъхваше полека по кожата му. Само една вещ, която лесно може да се замени. Наля си бренди, за да успокои разстроения си стомах.
„Така е по-добре — увери сам себе си той. — Съвсем естествено е за един мъж да дава воля на гнева си, особено за един силен мъж. Задържането му само причинява язва, главоболие и съмнения в собствените сили.“
Точно така бе постъпвал баща му. Вместо да го направи силен, то го бе отслабило. Изглежда, напоследък все повече мислеше за баща си и майка си. Спомняше си колко несъвършени бяха, намираше успокоение във факта, че бе избегнал всичките им слабости. Не, не, той триумфираше над слабостите на ума и тялото.
Умът на майка му я бе предал, сърцето на баща му го бе убило. Но техният син се бе научил как да поддържа силни и двете.
Да, по-добре беше, много по-добре беше да изпускаш парата. Отпивайки от брендито, той направи една бавна обиколка на кабинета си на борда на „Триумф“.
„Бързото физическо освобождение е нещо необходимо — каза си той, свивайки устни, докато разглеждаше парчетата коприна, пръснати по пода. — То прочиства кръвта.“
Но хладният разум бе задължителен. А той, разбира се, рядко губеше своя.
Може би, само може би, призна си той, бе постъпил малко импулсивно, когато бе убил Джеймс Ласитър. Но тогава бе по-млад, не толкова зрял. И наистина бе мразил копелето и в червата.
Но мисълта, че дори в смъртта си Джеймс го е изиграл… Бесът отново заби нокти във вътрешностите му, толкова яростно, че Вандайк трябваше да затвори очи и със сетни усилия да направи специалните си дихателни упражнения, за да потисне импулса си да разбие прекрасната орнаментирана чаша в стената.
Не, Ласитърови нямаше да му струват нищо повече, обеща си той. Дори и цената на една чаша за коняк. Отново спокоен, той излезе на палубата и подложи лице на милувката на благоуханния нощен въздух.
Яхтата се движеше меко по водите на Тихия океан източно от Коста Рика.
Едва не се бе качил на реактивния си самолет до Карибите, преди да обуздае нетърпението. Времето, необходимо да стигне дотам по море, щеше да бъде много добре оползотворено. Плановете му вече придобиваха завършен вид, а и при наличието на негов човек в екипа на Ласитърови беше все едно, че сам е на мястото.