Ковачница на мрак

Сестра Емрал Ланеар се огледа от глава до пети в голямото посребрено огледало. Смътно замъглената жена, която се взря в нея, обещаваше голяма красота и Емрал копнееше да си разменят местата. Сбъднеше ли се тази молитва, никой нямаше да може да разкъса булото и нямаше да е нужно да се пази всеки миг, за да не би някой да зърне изтерзаните истини, които се мътеха зад очите й, а изражението й нямаше да издава нищо.

Светът се придържаше към илюзиите си. Никой не можеше да вижда вечно, отвъд хоризонтите, през най-гъстите гори и здравите планински канари, или в дълбините на тъмните реки, тъй че там също се таяха обещания, приканващи копнеещия взор и предлагащи величествени гледки. Илюзиите бяха породени от всички, които впиваха поглед в тях в името на здравия разум, навярно, или търсейки надежда. Така другите можеше да видят и нея: Върховна жрица, заела мястото си в олтарната зала, с другата Върховна жрица до нея, и двете — символизиращи самата Майка Тъма, зад чието було от мрак ничий взор не можеше да проникне. Можеха да виждат това и да намерят каквито илюзии за утешение пожелаят.

Нямаше причина да негодува заради очакванията им. И все пак съжаляваше, че образът пред нея не можеше да пристъпи извън огледалото и да остави място, в което тя да скочи. Илюзии поддържаха света, а тя бе ужасно уморена да поддържа своя.

Низшите жрици зад нея се суетяха нервно и само звукът от това стигаше, за да се раздразни. Бяха избягали от леглата си и лежащите в тях мъже веднага щом вестта бе стигнала до тях. Представяше си ги преобразени, захвърлили яркоцветни коприни и загърнати вместо тях в тъмните си лъскави пера. Уста, изкривени в клюнове. Бездиханни, тревожни слова, сливащи се в безсмислен грак. И лъхащата на плесен топлина на телата им вече изпълваше стаята, а дългопръстите им стъпала дращеха и ровеха в бялата тор на възбудата им, а след миг Емрал Ланеар щеше да се извърне от огледалото, да ги погледне и да се усмихне на смъртта на илюзиите.

— Жена! — изсъска някоя.

— Азатанаи! Казват, че можели да се преобразят в каквото пожелаят.

— Глупости. Подчинени са на същите закони като всички нас: може да бленуваш колкото си искаш да избягаш от това свое грозно лице, Виджила, но дори силата на азатанаи не би могла да ти помогне.

Пронизителен смях.

Емрал се взря в мътното отражение, зачудена какво ли си мисли то, какво вижда то. Трябваше да има някакъв таен диалог между мислене и виждане, каза си тя, в който всяко заключение е спотаено. Но да се видиш в този огледален свят означаваше да съзреш всяка истина. И да не намериш никъде убежище от тях. „Огледалата, боя се, са подкана към самоубийство.“